Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
За миг тя го изгледа подозрително, после бързо кимна.
— Добре. Стига да не е било специално за мен. — Хвърли овързаното одеяло в краката му и клекна от другата страна на огнището. — Ти не прие токата като плата за дълга между нас…
— Авиенда, няма никакъв дълг. — Тъкмо си мислеше, че вече е забравила за това. Тя обаче продължи, все едно че не беше проговорил.
— …но може би това ще го изплати.
С въздишка, той заразгъва вързопа — предпазливо, тъй като тя го беше държала много по-притеснена, отколкото змията: проклетата змия я беше държала като парцал — разви го и ахна. Вътре лежеше меч, чиято ножница беше така отрупана с рубини и лунен камък, че трудно можеше да се види златото, освен врязаните многобройни лъчи на изгряващо слънце. На костената дръжка, дълга колкото за две ръце, имаше друго златно слънце, направо претъпкано с рубини, още много други бяха отрупани по извитите надолу предпазители. Това нещо изобщо не беше направено за използване, а само за да се гледа. За да го зяпат хората.
— Но това сигурно струва… Авиенда, как си могла да платиш такова нещо?
— Ниска е цената му — отвърна тя така отбранително, че като нищо можеше дори да признае, че лъже.
— Меч. Но как изобщо си могла да намериш меч? Как е възможно който и да е айилец да се натъкне на меч? Само не ми казвай, че Кадийр е криел това във фургоните си.
— Носех го завит в одеяло. — Сега прозвуча дори по-обидено, отколкото за цената. — Дори Баир ми каза, че така ще е добре, стига да не го докосвам. — Тя притеснено потръпна и намести шала си. — Бил е мечът на дървоубиеца. На Ламан. Взели са го от тялото му като доказателство, че е мъртъв, защото главата му не е могла да се опази на такова разстояние. Оттогава тази вещ е преминавала от ръка на ръка, през младежи или глупави Деви, които са искали да притежават доказателството за смъртта му. Само че скоро всеки се е замислял какво представлява и бързо го е продавал на друг глупак. Цената му е паднала много, след като е бил продаден за първи път. Никой айилец не би сложил ръка на него, дори за да махне камъните от градината си.
— Е, красив е — каза той, колкото можеше по-тактично. Само някой надут фукльо можеше да носи толкова натруфено оръжие. А тази костена дръжка щеше само да се плъзга в ръка, прогизнала от пот и кръв. — Но не мога да ти позволя да… — И млъкна, щом оголи няколко пръста от меча, просто по навик, за да види колко е остър. В блестящата стомана беше врязана чапла — символ на майстор на меча. Някога той самият бе носил белязан със същия знак меч. Бе готов да се обзаложи, че този е същият като него и като копието със знака на гарван на Мат — метал, изкован със Силата, който никога нямаше да се скърши и не се нуждаеше от наточване. Повечето уж майсторски мечове представляваха само копие на тези. Лан щеше да му го каже със сигурност, но и той самият вече беше уверен.
Той изхлузи ножницата, наведе се през огнището и я постави пред нея.
— Ще приема меча, за да прекратим дълга, Авиенда. — Мечът беше дълъг, леко извит и заточен само от едната страна. — Само меча. Ще ти върна и дръжката. — Можеше да си поръча нова дръжка и ножница в Кайриен. Навярно сред оцелелите все щеше да се намери някой приличен ковач на мечове.
Тя зяпна с широко отворени очи ножницата, после него и отново нея.
— Но тези камъни струват много, много повече, отколкото аз… ти отново се опитващ да ме задължиш, Ранд ал-Тор.
— Не е така. — Щом този меч беше стоял недокосван, без да получи петна от ръжда в ножницата повече от двадесет години, трябваше да е това, което си мислеше. — Ножницата не съм приемал, така че тя просто си е твоя. — Той подхвърли във въздуха една от копринените възглавнички и замахна. Острието я сряза и над главите им се посипа дъжд от перушина. — А и дръжката не съм приемал, така че и тя си е твоя. Ако си спечелила от сделката, печалбата си е за теб.
Вместо да се зарадва от печалбата — а той подозираше, че е дала всичко, което има, за меча, и най-вероятно щеше да си го върне стократно и повече само от ножницата — та вместо да се зарадва или поне да му благодари, тя го изгледа през перушината също толкова възмутена, колкото някоя стопанка в Две реки затова, че са оцапали пода й. После плесна с ръце и една гай-шайн се появи, коленичи и започна да събира боклука.
— Шатрата е моя — подчерта той.
Тя изсумтя досущ като Егвийн. Тези две жени определено прекарваха твърде много време заедно.
Вечерята, която им поднесоха, след като съвсем се стъмни, се състоеше от обичайните плоски питки и лютиво варено със сушен пипер, боб и късчета някакво почти бяло месо. Той само й се ухили, след като разбра, че месото е от кръвозмията — беше ял змии, че и още по-лоши неща, откакто бе дошъл в Пустошта. Гара — отровният гущер — по негова преценка беше най-лошото; не заради вкуса — всъщност той по-скоро имаше вкус на пилешко, а защото беше гущер. Понякога изглеждаше, че в Пустошта има повече отровни твари — змии, гущери, паяци, растения — отколкото в целия останал свят.