Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Отбраната представляваше система от окопи и бруствери, прорязващи хълмовете, и по който и да било естествен склон да се съсредоточаха нападателите, се натъкваха на чакащите ги, застъпващи се огневи полета. Когато оцелелите достигнаха първия бруствер, се натъкнаха на издигната високо и здраво отъпкана земна преграда с набучени по нея остри колове. Коловете не нанасяха големи щети, но принуждаваха атакуващите да се движат бавно, като по този начин ги превръщаха в лесни мишени за защитниците.
Но те продължаваха да прииждат. След първия час Ерик имаше чувството, че никога вече няма да може да отпусне ръце, а ще трябва все да се бие и бие. По време на боя някой — скуайър или градско момче, така и не разбра какъв беше — донесе ведро вода и му подаде калаен черпак. Той го изпи набързо, върна черпака на момчето и само след миг отново подхвана боя.
Би се сякаш цяла вечност — сечеше главите на всички, които изникнеха от другата страна на редута. После врагът вече бягаше, отказал се да продължи натиска. Слънцето залязваше.
Запалиха факли, повече за увереност, отколкото от нужда — здрачът по това време на годината се задържаше дълго, — и започнаха да носят вода и храна на живите, а след това да изнасят ранените и мъртвите.
Ерик седна там, където се беше бил, без да обръща внимание на мъртвия войник от Новиндус, проснат в прахта до него. Когато дойде едно момче с вода, Ерик отпи и подаде меха на мъжете наоколо.
Скоро пристигна вестоносец с бележка. Той я отвори и я прочете, след което — беше толкова уморен, че не разбра как намери сили да стане — извика:
— Отстъпваме!
Сержант Харпър се появи като по магия.
— Изтегляме ли се, сър?
— Да.
— Значи тръгваме към следващата защитна позиция?
— Да.
— И значи няма да спим тая нощ, нали?
— Какво намекваш, сержант?
— О, нищо, капитане. Просто исках да се уверя, че съм разбрал всичко.
Ерик го изгледа накриво.
— Мисля, че ме разбра отлично, сержант.
— Просто исках да е ясно, че не аз ще накарам момците, дето се трепаха половин ден, да се вдигнат и да тръгнат, без капка да пийнат и хапка да хапнат.
Ерик знаеше, че мъжете са на ръба да рухнат.
— Е, мисля, че можем да се позадържим, докато поне се нахраним.
— Чудесно, сър. Така ще ни остане и време да извлечем убитите и да натоварим ранените във фургоните. Умно решение, сър.
Ерик седна и щом Харпър се отдалечи, промърмори:
— А аз си въобразявах, че съм бил сержант.
Оттеглянето се оказа по-трудно. Въпреки храната и двучасовата почивка всички бяха капнали.
Ерик прегледа редиците и забеляза, че вижда сред хората доста от онези мъже, които бе тренирал през последните две години — двете роти мъже, които знаеха как да се справят сами, пристигнали от една позиция на север.
Донесоха, че врагът е извършил пробив на север, но че зевът е запушен. Лошата новина беше, че един контингент от поне триста души, а може би и повече, е навлязъл точно по маршрута на похода. Ерик изпрати на север най-добрите си съгледвачи с надеждата, че ако нашествениците тръгнат насам, ще се натъкнат на някоя от по-тежките части. Триста конници можеха да нанесат сериозни щети на по-малка част в поход, докато бъдат извикани подкрепления.
Точно преди изгрев-слънце Ерик забеляза, че до него крачи магьосникът Робърт Д’Лийс.
— Здрасти, магьоснико.
— Здрасти, капитане. Намерих си една малка скала, под която се скрих — каза той с лек присмех, — но вместо фургон видях цяла армия да марширува към мен.
— Казах ти, че ще се оттеглим — сухо рече Ерик. — Но не мислех, че ще е толкова скоро.
— Разбирам. Как е положението?
Ерик сви рамене.
— И аз не знам. Досега се справяме добре, но тази последна атака ме убеди, че все още много ни превъзхождат по численост.
— Можете ли да ги задържите?
— Ще ги задържим — каза Ерик. — Нямаме друг избор.
Видяха пред себе си светлини — наближаваха Вилхелмсбърг. Щом навлязоха в градчето, видяха, че е превърнато във военен лагер. Жителите бяха евакуирани преди няколко дни и Ерик знаеше, че след като хората му отдъхнат един ден, нахранят се и превържат раните си, ще изоставят този град, като преди това изпепелят всички сгради.
Към Ерик притича една дребна фигурка и извика: