Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Беше ги спрял заради тропота на конски копита, някъде отдалече, но все пак достатъчно близо, за да потърсят скривалище.
— Изчакайте тук — тихо каза той и подаде юздите на коня, който водеше и на който седеше Луис, на Хелън. После извади меча си и забърза, оглеждайки се за някое по-високо място, за да има по-добра гледка.
Намери едно възвишение на изток и го изкачи, то го отведе към друго, а то пък отвеждаше към един сравнително гол рид. Звуците идваха някъде от север.
— Проклятие — тихо изруга той и забърза към другите.
Децата се бяха смълчали — естествена реакция на страха, който родителите се мъчеха да скрият. Ру каза:
— Голяма група конници на север.
— Пътят, за който говореше ли? — попита Хелън.
— Да, така мисля.
— Какво ще правим? — обади се Карли.
— Продължаваме тихо и кротко и се надяваме, че са от кралската конница.
Карли сдържаше ужаса си много по-добре, отколкото Ру би допуснал. Възхити се на волята й да потисне собствения си страх, за да спаси децата. Погледна Луис, който беше изпаднал в полудрямка. По челото му течеше пот, въпреки че утрото беше прохладно, и Ру разбра, че го тресе.
— Трябва да заведем Луис при някой лечител — каза Ру. Хелън и Карли кимнаха.
Тръгнаха полека през леса. След половин час Ру спря, огледа поляната отпред и каза:
— Познавам това място.
— Къде сме? — попита Карли.
— Тук баща ти и ние с Ерик лагерувахме на втората нощ след като тръгнахме заедно. Срещнахме го половин ден езда на изток. — Пресметна. — Проклятие. Някъде сме се обърнали и се движим на северозапад, вместо на север. Не сме толкова на изток, колкото се надявах.
— Но къде сме? — настоя Хелън.
— Все още на един ден езда до пътя, който се раздвоява към Вилхелмсбърг.
Карли сниши глас.
— Луис не може да издържи още един ден.
— Знам — каза Ру. — Но нямаме избор.
Поведе ги през поляната и малко по на север излязоха на пътя, който търсеха. Следите от конски копита показваха, че патрулът, който Ру бе чул, е минал оттук.
Денят мина без инциденти. Привечер оставиха горите и намериха една изоставена ферма — ниска постройка от камък и дърво с покрив от чимове.
— Можем да останем тук тази нощ — каза Ру. — Пътят за Вилхелмсбърг е на час на изток оттук.
Свалиха Луис от коня и го вкараха в къщата, като го поставиха леко върху една сламена постелка. Ру вкара конете в празния обор, свали им сбруята и намери малко сено, с което ги нахрани. От опита си с Ерик и другите, докато беше във войската знаеше, че ако сеното е лошо, конете ще получат колики и ще умрат, но доколкото можеше да прецени, изглеждаше читаво. Затвори вратата и влезе в малката къща.
Хелън преглеждаше рамото на Луис.
— Трябва да го почистим това — каза тя.
Ру се огледа, но не намери нищо.
— Чакай да отида до кладенеца.
В кладенеца имаше и ведро. Той извади вода, отвърза ведрото и го занесе в къщата.
— Виж какво намерих — каза Карли и му подаде малка торба.
— Сол. — Ру я взе.
— Сигурно е паднала на пода, когато собственикът е побягнал.
— Може да ни свърши работа.
— Можем ли да запалим огън? — попита Вилем.
— Не. Дори да прикрием пламъците, миризмата на пушек може да привлече конници.
Хелън сниши глас.
— Ако мога да кипна малко вода, мога да прочистя раните му.
— Знам. — Ру й подаде солта. — Пийте от ведрото и като се изпразни до половината, сипи солта във водата. После измий раните му. — Погледна приятеля си, който бе изпаднал в безсъзнание. — Ще боли адски, но не мисля, че ще го усети. Ще ида да потърся нещо за лапа.
Ру излезе от къщурката и се задържа до стопанските постройки в случай, че по пътя се появи някой. Не искаше да рискува да го забележат. После притича покрай обора и през празните ниви и влезе в гората. Беше зърнал някакви мъхове по скалите край пътя. Накор им беше показвал как да правят лапа и Ру съжали, че не беше внимавал повече. Но смяташе, че знае какво да търси.
След близо час търсене, вече по мръкнало, намери мъха — приличаше на паяжина, обвила един дънер и камънаците край едно поточе. Набра колкото можеше да носи с две ръце и бързо се върна в къщата.
Карли и Хелън бяха свалили ризата на Луис и бяха промили раната със солената вода.
— Той дори не мръдна — каза Хелън.
— Може би е за добро. — Ру погледна лицето на приятеля си и видя, че е плувнало в пот. Видя също така, че раната на рамото му е покрита с кора от засъхнала кръв, но сега се беше отворила.
— Това трябва да се зашие.
— Аз имам игли — каза Карли.
— Какво? — попита Ру.