Фурията на курсора

— Изглежда разумно — ухили се Тави.

— Но ти все пак смяташ да отидеш при тях — каза Макс.

— Натам клоня.

Макс се намръщи.

— Лоша идея. По-добре да отида аз. Той се забавлява, а аз ще му покажа как го правят на север.

— Той вече ме е виждал, Макс — отговори Тави. — Трябва аз да отида. Ако той се раздвижи пръв — убийте го. В противен случай не го закачайте. Предай това на всички. А засега върнете Маркус тук.

— Искаш да внесеш раздор между водача им и воините? — попита Ерен.

— Може би — каза Тави. — Ако този Насаг ни се нахвърли, вместо да спре, ще е по-лошо. А така получихме възможност свободно да дишаме и да се престрояваме. Не мисля, че Сари би се радвал на това.

Ерен поклати глава.

— Не ми харесва това. Защо му е да постъпва така?

Тави си пое дълбоко дъх и отговори:

— Ще отида да попитам.

Тави този път не оседла коня си, за да се срещне с канима. Вместо това той се отправи към портата, която беше отворена точно толкова, колкото да му позволи да излезе извън стените.

Земята под стените смърдеше с миризми на кръв и страх, огън и вътрешности. Труповете на канимите лежаха струпани в редици и тъй като битката беше утихнала, хиляди врани се бяха спуснали към мъртвите, започвайки пиршество.

Тави се опита да държи стомаха си под контрол, докато вървеше към майстора на боя, чието военно звание беше сходно на това на алерански капитан, военачалника, отговарящ за цяла армия. На двадесет ярда от канима той извади меча си и го положи на земята до себе си. Със или без него той имаше малък шанс срещу опитния и брониран каним — но почти усещаше с гърба си втренчените погледи на приятелите си. И това беше много по-добра защита от всеки кон или броня. Като цяло Тави имаше по-изгодна позиция, тъй като Насаг беше в обсега на другарите на Тави. Самичък не би се приближил до него.

Въпреки това, веднага щом Тави се приближи до канима, той си призна, че огромните размери на Насаг вдъхваха толкова всеобхващащ ужас, че сами по себе си бяха повече от достатъчни, за да го защитят от самия Тави. Да не говорим за биологичното въоръжение на канимите, което беше много по-страшно от това, което притежаваше Тави. Това не беше най-перфектния баланс, но беше най-доброто, на което можеха да разчитат.

Тави спря на десет фута от Насаг и каза:

— Аз съм Руфус Сципио, капитан на Първи алерански.

Канимът го наблюдаваше с тъмните си кръвожадни очи.

— Майстор на боя Насаг.

Тави не беше сигурен кой пръв направи движение и не помнеше дали съзнателно е взел решение за това, но и двамата едва забележимо наклониха глави встрани в знак на поздрав.