Драконите на изчезналата луна [bg]

— Тя… — синият дракон се задави в собствената си кръв и не успя да продължи.

— Малис е мъртва — произнесе с тътнещ глас Галдар. — Благодаря ти за тази битка. Постигнахме славна победа, която ще помнят дълго. Умираш като герой. Ще пазя паметта ти и ще се погрижа децата ми да не те забравят, нито децата на моите деца, нито децата на техните.

Галдар нямаше деца, нито пък имаше какъвто и да е шанс някога да се сдобие с такива. Думите му идваха от дълбока древност и се бе превърнало в обичай да ги произнесеш пред някого, който се е сражавал храбро и доблестно. Минотавърът обаче ги произнасяше и от дъното на душата си, понеже единствено можеше да си представя каква ли агония изпитва в този момент драконът.

Синият отново потрепери. Тялото му се отпусна.

— Изпълних дълга си — каза с последния си дъх, след което умря.

Галдар отметна глава и нададе скръбен рев, който отекна из цялата планина — последна почит в чест на падналия герой. След като го стори, най-сетне беше свободен да последва сърцето си и да открие какво се е случило с Мина.

„Не бива да се тревожа — повтаряше си. — Видях как Мина преживя отравяне, присъствах в момента, в който излезе жива и здрава от собствената си погребална клада. Единият бог обича Мина, навярно дори повече, отколкото някога е обичал някой смъртен. Такхизис ще защити своята любимка, сигурен съм, че се е погрижила за нея.“

Казваше си го отново и отново, ала все пак тревогата му не секваше.

Огледа накъсаната поредица от скали около трупа на драконесата. Парчета месо и вътрешности бяха разпръснати на огромна площ, а по камъните се ходеше трудно, понеже бяха хлъзгави от нечистотия. Очакваше всеки момент Мина да се зададе право срещу него с обичайния екзалтиран блясък в очите, ала на скалистото възвишение, където се бе стоварила Малис, не помръдваше абсолютно нищо. Птиците бяха отлетели при пристигането й, животните се бяха скрили под земята. Цареше тишина с изключение на протяжния, бурен вятър, продължаващ зловещата си песен между острите канари.

Без кръвта и разкъсаните меса наоколо най-вероятно бързо би се изгубил сред този лабиринт. Изкачването беше истински подвиг и ставаше бавно, особено след всяко новооткрито ранено местенце по собственото му тяло. Не след дълго се натъкна на копието си. Оръжието също бе плувнало в кръв, а върхът му бе откършен. Зарадва се, когато го намери. Щеше да го даде на Мина за спомен.

Колкото и да я издирваше обаче, не успяваше да я открие. Отново и отново се чуваше ревът му:

— Мина!

Името й се връщаше, отразено стократно от склоновете на планината, ала отговор нямаше. Когато изкачи едно последно струпване от камъни, Галдар най-после достигна трупа на Малис.

Загледан към рухналото тяло на драконесата, минотавърът не изпита нищо — нито приповдигнатост, нито триумф, нищо освен умора, скръб и почуда, че някой от тях въобще е излязъл от този сблъсък здрав и читав.