Смъртта на царете [bg]

— Отблизо е още по-висока — прошепна Брут, докато сваляше сандалите и меча си, за да се катери по-лесно.

Подкованите с желязо сандали можеше да се подхлъзнат, а и щяха да стържат по камъните. Нямаше начин да разберат колко близо са до патрулите на робите, но сигурно бяха близо. Юлий погледна луната и се опита да прецени колко време им остава, преди да залезе.

После също свали меча и сандалите и си пое дъх, дълбоко и бавно.

Макар че лунната светлина им помагаше, катеренето беше трудно и страшно. По целия път нагоре Юлий се тревожеше, че е напълно възможно някой стрелец от робите да ги види, да ги набучи със стрели и те да паднат и да се сплескат долу на камъните. Колкото повече се изкачваха, толкова по-висока им се струваше скалата — Юлий беше сигурен, че е висока над сто стъпки, дори двеста. След известно време краката му се превърнаха в безчувствени цепеници, едва успяваше да ги движи. Пръстите му се схванаха и той започна да се тревожи, че няма да могат да се върнат в лагера, преди да съобщят за отсъствието им. Стори му се, че е минал почти час, докато стигнат голия връх на скалата. В първите няколко мига двамата с Брут не можеха да направят друго, освен да лежат задъхани по корем, докато чакаха измъчените им мускули да се отпуснат.

Върхът бе осветен от лунните лъчи почти в бяло. Юлий се надигна, клекна — и замръзна от ужас.

На скалата имаше хора — само на една стъпка от него. Двама души стояха и ги наблюдаваха. Юлий посегна към кръста си, където обикновено висеше мечът му, и едва не изруга на глас, щом си спомни, че го е оставил долу.

— Вие двамата май сте намислили същото като нас — каза един дълбок глас.

Брут изруга и се изправи, обхванат от внезапен страх, също както Юлий. Мъжът говореше на латински, но явно не беше римлянин.

— Нямаше да успеете да се изкатерите с мечове, момчета, но аз например си взех камата. А когато човек е толкова нависоко и е бос, е по-добре да кротува. Така че гледайте да не ме ядосате.

Брут и Юлий се спогледаха. Нямаше накъде да бягат. Двамата мъже пред тях също бяха боси и носеха само туники и кожени панталони. Онзи, който беше проговорил, показа камата си.

— Това е положението, момчета. По дрехите ви виждам, че сте римляни. Дойдохте да видите какво става, а?

— Да ги убием — обади се другарят му.

Брут го погледна и потръпна. Мъжът беше здраво сложен, същински борец, и лунната светлина разкриваше безмилостното му изражение. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше да го повлече със себе си надолу, но тази мисъл не го успокояваше. Затова се отдръпна от ръба. Другият мъж докосна гърдите на приятеля си и го спря.