Смъртта на царете [bg]

Наближиха армията на Спартак по залез-слънце.

Заповедта беше да се издигне укрепен лагер със стени два пъти по-високи от обикновеното. Всички войници бяха готови да отблъснат евентуална нощна атака — проверяваха броните и мечовете, мажеха кожените части с масло и лъскаха металните части. Върховете на копията бяха наточени или заменени с нови в ковачниците. Огромните балисти и онагри бяха сглобени, каменните снаряди бяха струпани край тях, дълбоки коловози очертаваха пътя на тежките бойни машини. Армията на робите не разполагаше с каменометни съоръжения и макар че редицата машини беше само една, ритникът на онагрите можеше да отвори огромни пробиви във вражеската атака.

Брут събуди Юлий от неспокойния му сън, като го разтърси за рамото.

— Трябва да застъпвам ли? — попита Юлий сънено и се надигна в тъмната палатка.

— Шт. Излез. Искам да ти покажа нещо.

Юлий го последва през лагера — на два пъти спряха, за да кажат паролата на бдящите часови. Обезпокояващо близо до врага, лагерът съвсем не беше тих. Много от мъжете, които не можеха да заспят, седяха около палатките си или край малки огньове и говореха тихо.

Брут водеше Юлий към преторианската врата в северната стена на лагера.

— Какво си намислил? — изсъска Юлий.

— Трябваш ми, за да излезем от лагера. Ти си военен трибун, ще те пуснат.

Обясни му идеята си и Юлий се вгледа в него с присвити очи — чудеше се на дивата енергия, която, изглежда, му беше толкова присъща. Помисли да откаже и да се върне в палатката, но нощният въздух беше прояснил главата му и той се съмняваше, че ще може да заспи пак. Не се чувстваше уморен. Напротив, мускулите му трепереха от нервна енергия и ленивото чакане щеше да е по-лошо от всичко друго.

На преторианската врата пазеха часови екстраординарии. Когато Юлий и Брут наближиха, командирът им подкара коня си към тях и попита безцеремонно:

— Какво искате?

— Да излезем от лагера — отговори Юлий.

— Имам заповед никой да не излиза.

— Аз съм легатът на Първородните, римски военен трибун и племенник на Марий. Пусни ни да минем.

Центурионът се поколеба.

— Трябва да съобщя за това. Ако излезете, нарушавате заповедта на Помпей.

Юлий погледна Брут и мълчаливо го изруга, задето го е поставил в такова положение.

— Ще му обясня, когато се върна. А ти съобщи каквото намериш за добре.

— Той ще иска да знае какво смятате да правите — продължи центурионът.

Юлий се възхищаваше на лоялността му, но и се притесняваше как ще реагира Помпей, ако мъжът изпълнеше заплахата си да докладва.

— Има една висока скала, която гледа към бойното поле — каза той тихо. — Брут вярва, че оттам можем да огледаме вражеските сили.

— Знам я, легате, но разузнавачите казаха, че е много стръмна и не могат да я изкачат. Недостъпна е — отвърна мъжът и потърка замислено брадичката си.

— Струва си поне да се опита — намеси се Брут.

Едва сега центурионът го погледна и се навъси. После каза:

— Мога да отложа докладването, докато не дойдат новите часови след три часа. Ако дотогава не сте се върнали, ще трябва да докладвам, че сте дезертирали. Това мога да направя за племенника на Марий, но не повече.

— Добре. Няма да се стигне дотам. Как се казваш? — попита Юлий.

— Таран, легате.

Юлий потупа шията на коня му.

— Аз съм Юлий Цезар, а това е Марк Брут. Ще се върнем, преди да се сменят часовите, Таран. Давам ти дума, че ще се върнем.

Стражите се отместиха, за да ги пуснат, и Юлий и Брут излязоха на каменистата равнина; неприятелят беше някъде далече пред тях.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат стражите да ги чуят, Юлий се обърна към Брут.

— Не мога да повярвам, че ме уговори да го направя. Ако Помпей разбере, ще ни одере живи.

Брут безгрижно сви рамене.

— Няма, ако се качим на онази скала. Неговите разузнавачи са конници, не забравяй. Те мислят, че там, където не може да се изкачи кон, и човек не може. Гледах я, преди да се стъмни, и мисля, че отгоре ще виждаме добре. Има достатъчно лунна светлина, за да огледаме вражеския лагер, и ще е полезно, каквото и да каже Помпей за това, че сме излезли от лагера.

— Дано да си прав — сърдито отвърна Юлий. — Хайде. Три часа не са много време.

Затичаха към черната скала, очертана срещу звездите. Извисяваше се като остър зъб сред равнината.