Смъртта на царете [bg]

От високата скала въстаническият лагер изглеждаше невероятно близко, сякаш с един голям скок биха могли да се озоват право в центъра му. Юлий го гледаше и се питаше дали двамата ще им позволят да се върнат, преди часовият да съобщи за отсъствието им.

Високият мъж прибра камата, седна до Юлий и проследи погледа му.

— Най-голямата армия, която съм виждал — каза той и махна към въстаническия лагер. — Утре ще ви е доста трудно.

Юлий не каза нищо. Но в себе си се съгласи с тези думи. Вражеският лагер беше много голям. Въстаниците щяха да залеят осемте легиона без никакви трудности.

Брут и борецът стояха прави — всеки наблюдаваше втренчено движенията на другия. Мъжът с камата им се ухили и каза:

— Седнете и вие.

Двамата бавно седнаха, но останаха нащрек.

— Имате тридесет-четиридесет хиляди войници, нали? — обърна се борецът към Брут.

— Почти позна — отвърна късо Брут и мъжът се наежи, но другарят му го докосна леко и го спря.

— Какво значение има? Ще обърнем римляните в бягство, независимо колко са на брой.

Усмихна се на Юлий — надяваше се, че ще разбере шегата. Юлий не му обърна внимание — мъчеше се да запомни малкото подробности от лагера, които успяваше да различи в неясната светлина. Забеляза, че луната се е снишила, и стана бавно, за да не стресне странните си другари.

— Вече трябва да се връщаме.

Напрежението отново го обзе. Усети, че всичко го боли.

— Да, всички трябва да се връщаме — отговори мъжът с камата и също се изправи.

Беше най-висок от четиримата, гъвкавите му движения издаваха, че е роден боец. Брут усети това и може би именно несъзнателното му усещане накара онзи с фигурата на борец пак да се наежи.

— Беше… интересно. Дано не се срещнем утре с тебе — обади се Юлий.

— Надявам се ние да се срещнем — обърна се Брут към бореца, но той само изсумтя презрително.

Мъжът с камата се разкърши, после тупна Юлий по рамото и се усмихна.

— Ние сме в ръцете на боговете, момчета. Мисля, че двамата с приятеля ми трябва да слезем първи, нали? Не ми се иска да се отметнете от краткото ни войнишко примирие, когато си вземете мечовете. Слезте оттам, откъдето се качихте. Ние ще изчезнем веднага.

След миг двамата непознати се заспускаха по скалата с небрежна лекота. Брут шумно издиша и изсумтя:

— Помислих, че вече сме мъртви.

— И аз. Според тебе това Спартак ли беше?

— Може би. Когато разказвам тази история, със сигурност ще е той. — Брут се разсмя, за да се отърве от ужасното напрежение от срещата.

— Да тръгваме, че часовият ще ни докладва на Помпей — каза Юлий, без да му обръща внимание.

Спуснаха се бързо и безшумно, но с цената на доста драскотини и синини. Намериха сандалите, където ги бяха оставили — но мечовете им ги нямаше. Брут ги потърси в храстите наоколо, но се върна с празни ръце.

— Робите са си роби — изсумтя. — Никаква чест нямат.