![Нови римски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/9/1/novi-rimski-razkazi-bg-download.jpg)
Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Каква нощ! Заплаках по-силно от преди и си тръгнах към Понте Маргерита, този път наистина. Плачех горчиво, без да знам защо; в тези сълзи имаше по малко от всичко: безпаричните нощи, дните на Виа дел Гамберо, когато с намигване прошепвам на минувачите: „Америка“, леглото в стаята ми в Гротароса, вмирисания ми пуловер, подгизналите обувки; Клементина вече не ме обичаше, а Розарио ме наби. Най-вече се чувствах сам и мислейки какво преживях досега и какво ми се случи тази вечер, изпитвах непоносима горчивина и голямо желание да се отърся от нея, като разкажа на някого, дори и съвсем непознат. На Пиаца дела Либерта един тип с очила и чанта под мишница мина покрай мен. Инстинктивно го хванах под ръка:
- Моля ви...
Той спря рязко и ме погледна лошо, а аз с усилие добавих:
- Животът се състои от стъпала - едни слизат, други се изкачват... но аз само слизам по тези стъпала.
Тогава той кимна:
Разбрах. Иска се търпение на този свят - бръкна в джоба си, извади банкнота от сто лири, пъхна ми я в ръката и побърза да се отдалечи.
Видяхте ли? Сто лири. Изглежда, имах физиономия на просяк и вече не се учудвах защо тази нощ Клементина се чувстваше странно. Отново заплаках и си мислех: „Сто лири, но никой не иска да ме изслуша, никой не ме обича.“ В този момент пресичах Виа Принчипеса Клотилде, улица, отрупана с рекламни афиши; никой не минаваше по нея, кой знае защо ги лепяха точно там тези реклами. При вида на цяла редица афиши, всичките еднакви, с реклама на сапуни и увеличена снимка на киноактриса, уверяваща, че всеки ден си мие лицето с тези сапуни, изпитах желание да пиша. Около главата на актрисата имаше голямо бяло пространство, извадих от джоба си парче графит и отначало, подтикнат от омраза към жените, които сега всичките ми изглеждаха като Клементина, изрисувах на актрисата два мустака и дантелена яка а ла Виторио Емануеле43. После, без да спирам да плача, написах на бялото поле: „Проклета безчестна мръсница, да ми изневери с нещастника Розарио, така ти се пада, когато дойдат руснаците, пак ще си говорим.“
Написах още нещо против Клементина на следващите два афиша; на четвъртия написах: „Розарио, римлянино, жалък ветропоказател“ и докато пишех, усетих как спирам да плача и постепенно се почувствах по-добре, облекчен. Започнах да разбирам защо има толкова писатели на света: облекчават се, както могат. Накрая на Виа Принчипеса Клотилде остана само един афиш: пак изрисувах мустаци на актрисата, а после завих към Пиацале Фламинио с олекнало сърце и почти утешен.
ТАБУРЕТКАТА
През октомври завършихме филма, в чието заснемане работих като дубльор, и реших да се върна при семейството си. Аз съм рус, със сини очи, слаб, аристократичен, приличам на господин. Но семейството ми е в Макарезе и е стара селска фамилия. Там, покрай боровата гора на Фреджене44, е чифликът, където съм роден, там живеят и до днес баща ми, майка ми, сестра ми и двамата ми братя, всички те - селяни. И така, една хубава сутрин яхнах моторчето и за час по Виа Аурелия пристигнах вкъщи. Намерих всичко, както си беше, само дето сестра ми се бе омъжила и моето легло го бяха дали на зетя. Сложиха ми дюшек в кухнята. От две години не ги бях виждал, но не си мислете, че ме приеха с отворени обятия: вече бяха свикнали да хранят едно гърло по-малко, освен това селяните са си селяни. Та вместо да ми се зарадват, се заоплакваха: реколтата тази година била слаба, едва ли щели да изкарат до пролетта. Дори мама, след като ме прегърна, ми рече:
- Естествено, ще останеш при нас поне един месец.
Значи един месец беше срокът, затова я уверих, че не бих останал повече от петнайсет дни. Отговорът ми ги успокои и веднага станаха по-сърдечни. А пък сестра ми, каквато е лицемерка, стигна дотам да възкликне:
- Само петнайсет дни?
Аз, по-фалшив и от нея, се направих, че и вярвам.
Ала истинската причина за това посещение в Макарезе не бе носталгията по семейството, от което отдавна се чувствах отчужден; нито тъга по родното село - него пък никога не съм го обичал. Беше Глория, работеше в Чинечита45 като статистка. Глория, поразителна млада дама с черни коси и сини очи, преливаше от здраве. Единственият и недостатък бе възголемичкият, винаги пиянски червен нос, но тя не пиеше, такъв беше естественият му цвят. За известно време се бяхме сгодили, а после тя ме остави, защото - по думите и - съм нямал положение. Същия ден уточних: