Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— Да — отговори тихо сенаторът, — изглежда, че едно влече подире си друго.

Тя положи за миг ръката си около раменете му.

— Но ти не бива да униваш, Том! Още нямаш право за (това. Ти се нуждаеш от твърдост...

— Да, ей богу, нуждая се.

— Защо, Том? Я кажи: защо собствено завчера, в четвъртък, ти през целия следобед беше толкова мълчалив? Мога ли да зная?

— Ах... търговията, моето момиче. Една немного дребна партида ръж биде не твърде изгодно... м-да, ,с една дума: трябваше да продам твърде неизгодно една голяма партида...

— Ех, случва се, Том! Случило се е днес, а утре ще го наваксаш. Но трябва ли подобно нещо веднага да ти разваля настроението?

— Не е вярно, Тони — каза той и поклати глава. — Настроението ми не пада под нулата от неуспехи. Наопаки. Такава е вярата ми и затова имам неуспех.

— Но какво става с настроението ти? — попита тя уплашена и учудена. — Би следвало да се приеме... ти би следвало да бъдеш весел, Том! Клара е жива... с божията помощ всичко ще тръгне на добре. И изобщо! Ето, ние се разхождаме из твоята градина, гдето всичко ухае. Там е къщата ти; не къща, а мечта! В сравнение с нея Херман Хагенщрьом живее в колиба. Ти постигна всичко това...

— Да, тя е почти прекалено хубава, Тони. Искам да кажа: още е прекалено нова. Тя още ме смущава донякъде и може би оттук иде лошото настроение, което напоследък и във всичко ми вреди. Аз се радвах много на всичко това и тази предварителна радост както винаги беше най-хубавото; истински хубавото идва винаги твърде късно, то винаги се наканва твърде късно, тогава, когато вече човек не може да му се радва както трябва...

— Не можеш вече да се радваш ли, Том?! На твоите млади години!

— Човек е млад или стар наспроти това как се чувствува... и когато то, хубавото и желаното, дойде късно и тромаво, то иде налепено с всички дребнави, нечакани, досадни дрънкулки, с целия прах на действителността, който твоето въображение не е слагало в сметката и който те дразни... дразни...

— Да, да... Но какво значи, Том: млад или стар наспроти това, как се чувствува човек?...

— Да, Тони. Може да премине... разстройство... така е. Но напоследък се чувствувам по-стар, отколкото в действителност съм. Имам грижи в търговията, а и в надзорния съвет на бюхенската железница вчера консул Хагенщрьом просто ме повали на земята с речта си, обори ме, почти ме изложи на всеобщ присмех... Струва ми се, като че нещо започва да ми се изплъзва, като че ли вече не държа тъй здраво в ръцете си това неопределено нещо, както по-рано… Какво представлява успехът? Някаква тайна, неизразима сила, съобразителност, готовност... съзнанието, че само с присъствието си упражнявам натиск върху движенията на живота край мене... вярата, че животът се нагажда към моите изгоди... Щастието и успехът са в нас. Ние трябва да ги държим здраво, в кораните им. Щом тук вътре нещо започне да отслабва, да се отпуска, да се уморява, всичко около нас се освобождава, опира се, бунтува се, изтръгва се от нашето влияние... И тогава едното иде подир другото, зареждат се несполука след несполука и с нас е свършено. През последните дни мислех често за една турска поговорка, която бях прочел някъде: „Щом завършиш къщата, иде смъртта.“ Хм, не е нужно да бъде непременно смъртта. Но обратен ход... упадък... началото на края... Виждаш ли, Тони — продължи той, като хвана под ръка сестра си и гласът му стана още дю-тих. — Опомняш ли си, когато кръщаваха Хано? Тогава ти ми каза: „Струва ми се, че сега за нас трябва да започнат съвсем други дни!“ Още го чувам съвсем ясно и тогава изглеждаше, че ти ще излезеш права, защото дойде изборът в сената, на който аз спечелих, а тук от земята израсна тази къща. Но „сенатор“ и „къща“ са външни работи, а аз зная нещо, върху което ти още не си мислила, зная го от живота и от историята. Зная, че често външните, видими и осезаеми поличби и символи на щастието и възхода се явяват чак тогава, когато, в действителност всичко вече отново върви надолу. Тези външни поличби се нуждаят от време, за да пристигнат, както светлината на някои от тия звезди там горе, за която не знаем дали не е на път да угасне, дали не е угаснала вече тъкмо когато е най-лъчезарна...