Раково отделение

Оскърбен до дъното на душата си от тази бандитска наглост, мерзък жест и псувня, Русанов се задъха и с треперещи пръсти се опита да оправи готовите да паднат очила. А Костоглотов продължаваше да крещи толкова силно, че за миг в стаята надникна Зоя:

— Защо като папагал повтаряте «соцпроизход, соцпроизход»? През двадесетте години знаете ли как говореха? Покажете вашите мазоли! А защо вашите ръце са такива бели и пухкави?

— Аз работих, работих! — възкликна Русанов, но лошо виждаше обидилия го, защото не можеше да сложи очилата си.

— Вярвам! — отвратително мучеше Костоглотов. — Вие на един съботник дори сте вдигнали до половината някаква греда, но после сте се отказали! А аз може би съм търговски син от трета гилдия, а цял живот бъхтя! Ето ги моите мазоли! Гледайте! И какво буржоазно има в мен? От баща ми други еритроцити или левкоцити съм наследил? Затова ви и казвам — вашият подход не е класов, а расов! Вие сте расист!

Несправедливо обиденият Русанов се опитваше да каже нещо с тънък глас, Вадим говореше нещо бързо и възмутено, без да става от леглото си, а философът клатеше голямата си глава, но кой би могъл да чуе болния му глас!

Но успя да се приближи до Костоглотов и докато онзи си поемаше дъх, прошепна:

— А вие знаете ли такъв израз «потомствен пролетарий»?

— Ако ще до девето коляно прадедите ти да са били пролетарии, не работиш ли, не си никакъв пролетарий! — развика се отново Костоглотов. — Търтей е той, а не пролетарий! Единствено го вълнува дали ще получи персонална пенсия! — Но забелязал, че Русанов се опитва да каже нещо, той се обърна към него: — Обичате не родината си, а пенсията! И ако може по-рано — на четиридесет и пет! А аз съм раняван при Воронеж, нищо нямам освен едни закърпени ботуши, а обичам родината си! По болничния лист за тези три месеца няма да ми платят и копейка, но въпреки всичко родината си обичам!

Размахваше дългите си ръце почти под носа на Русанов. Внезапно се раздразни и влезе в този спор така, както десетки пъти бе избухвал и вземал участие в затворническите спорове, откъдето и изкачваха сега някога чутите фрази и аргументи може би от хора, които вече не са живи. Дори за миг си представи, че тази тясна стая, наблъскана с легла и хора, за него е като килия и затова с такава лекота ругаеше и псуваше и беше готов дори да се бие, стига да се наложеше.

И почувствал, че Костоглотов като нищо може да го удари, Русанов млъкна и се сниши, но в очите му продължаваше да блести пламъкът на нагорещената ярост.

— А на мен не ми е нужна пенсия! — не спираше Костоглотов.

— Аз нямам абсолютно нищо и се гордея с това! И не се стремя да имам! Не искам голяма заплата, аз я презирам!

— По… чакай… — опитваше се да го спре философът. — Социализмът предвижда диференцирана система на заплащане…

— Вървете по дяволите със своята диференцирана! — бушуваше Костоглотов. — Какво, по пътя към социализма привилегиите на едни ще нарастват за сметка на други, така ли? Значи, за да станем равни, първо трябва да бъдем неравни, така ли? Диалектика, така ли?