Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Лизи си спомни как лежеше до Скот в „Еленовите рога“ и наблюдаваше как луната се опитва да пробие облаците. Слушаше разказа му и го последва. Последва.
— Как го наричаше Скот?
— Бумна луна.
— Поне бях близо, а?
— Беше.
— Според мен повечето деца имат място, където се крият, когато са уплашени, самотни или просто им е скучно. Наричат го „царството“, „приказната земя“, или „Бумна луна“ ако са с богато въображение и са го измислили специално за себе си. Когато пораснат, повечето го забравят. Малцината талантливи като Скот обуздават мечтите си като коне и ги яхват.
— Ти самата беше много талантлива. Нали ти измисли Южняка? Момичетата от квартала години наред играха на пиратки. Няма да се изненадам, ако на Сабатъс Роуд още има момичета, които продължават традицията.
Аманда се засмя и поклати глава:
— На хора като мен не е съдено да прехвърлят мост между двата свята. Въображението ми ме вкара в беля, нищо повече.
— Манда, не е вярно…
— Напротив. Лудниците са пълни с такива като мен. Ние сме подвластни на мечтите си, а не те на нас. Яхват ни, подкарват ни с камшици — о, не можеш да си представиш как обичаме тези камшици! — и ние тичаме ли, тичаме, но тъпчем на едно място…, защото корабът… никога не опъва платна… и никога не вдига котва.
Лизи рискува и отново я погледна. По страните й се стичаха сълзи. Може би сълзите не мокреха онези каменни пейки, но да, тук бяха реални — по един покъртително човешки начин.
— Знаех, че ще отида — продължи Аманда. — Докато бяхме в кабинета на Скот… Докато записвах поредното безсмислено число в онзи глупав бележник, знаех…
— Онзи глупав бележник се оказа ключът — прекъсна я Лизи. Спомни си, че в него „РУЖИТЕ“, както и „mein gott“ бяха написани с печатни букви… нещо като писмо в бутилка. Или като друга бума: „Лизи, тук съм, ела да ме потърсиш, моля те.“
— Сериозно ли говориш?
— Да.
— Ама че абсурд. Нали знаеш, Скот ми подари цял куп бележници за рождения ми ден.
— Така ли?
— Да, в годината, преди да умре. Каза, че може да ми потрябват. — Аманда се усмихна горчиво. — Май един от тях наистина свърши работа.
— Да — каза Лизи, чудейки се дали mein gott беше написано на гърба на всички останали с малки черни буквички под търговската марка. Може би някой ден щеше да провери. Ако с Аманда се измъкнеха живи от тази каша, разбира се.
4.
Когато Лизи намали скоростта в центъра на Касъл Рок, канейки се да завие към полицейския участък, Аманда я хвана за ръката и я попита какво, за бога, си мисли, че прави. Изслуша отговора на сестра си с нарастващо удивление, после язвително попита:
— И какво да правя, докато даваш показания и попълваш формуляри? Да седя в чакалнята по пижама и всички да ми зяпат циците и катеричката? Или да остана в колата и да слушам радио? А ти как ще обясниш босите си крака? Ами ако от „Грийнлон“ вече са телефонирали на шерифа да държи под око вдовицата на писателя, която е отишла на свиждане в Имението на откачалниците и е зачезнала със сестричката си?
Лизи беше сащисана, както би се изразил далеч-несъвършеният-й-баща. Тъй като дотолкова се бе съсредоточила върху проблемите, свързани с измъкването на Аманда от „Приказната земя“, и с Джим Дули, съвсем беше забравила как изглежда; да не говорим за възможните последствия от Голямото бягство. Беемвето се намираше пред тухлената сграда на полицейския участък, притиснато от патрулна кола отляво и форд седан с надпис „Шериф — Касъл Каунти“ отдясно. Лизи определено започваше да се чувства клаустрофобично. Заглавието на едно кънтри парче — „Какво си въобразявах“ — изникна в съзнанието й.
Пълна нелепост, разбира се — тя не беше беглец, „Грийнлон“ не беше затвор и Аманда не беше затворничка, но босите й крака… Как щеше да обясни защо е боса? И…
„Всъщност нищо не съм си въобразявала, просто изпълнявах рецептата. А сега отгърнах следващата страница на готварската книга и открих, че е празна.“
— Освен това — продължаваше Аманда — трябва да помислим за Дарла и Канта. Сутринта се справи отлично, да не помислиш, че те критикувам, но…
— Да, мисля си го — прекъсна я Лизи. — И мисля, че имаш право. Бъркотията скоро ще е пълна. Не исках да отидем в къщата ти твърде скоро или да останем там прекалено дълго, защото Дули може да я държи под око…
— Той знае ли за мен?
— Струва ми се, че… — започна Лизи и спря насред изречението. Нямаше какво да го увърта. — Сигурна съм, че знае, Манда.
— Все пак не е Карнак Велики. Не може да се намира на две места едновременно.