Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Така че сериозни основания за страх имаше, мислеше си Джърл, докато излизаше от гората към западния вход на Рен, заедно със своите спътници, съветници и три бойни дружини. Основания имаше, но в този случай не биваше да се позволява на основанията да надделеят.
Какво трябваше да направи, за да ги преодолее?
Бремен, който яздеше няколко ярда по-назад заедно с Аланон, сред кралските съветници и офицерите на елфическата армия, се главоболеше със същия въпрос. Но не страхът на елфите го тревожеше, а страхът на техния крал. Защото, макар че Джърл Шанара никога нямаше да го признае, дори и да го осъзнаваше, той беше изплашен. Страхът му не беше очевиден, дори за него, но въпреки всичко беше там. Неуловимо и коварно пропълзяваше в ъгълчетата на съзнанието му и чакаше своя шанс. Бремен го беше усетил предния ден, когато му разкри каква е мощта на меча. Страхът беше там — току под повърхността на погледа му, в дълбините на неговото объркване и несигурност, там, където щеше бързо да нарасне и накрая да доведе до гибелта му. Въпреки усилията на стареца и увереността му в способностите на талисмана, кралят не му повярва. Искаше, но не можа. Щеше да се опита да намери начин, разбира се, но нямаше гаранция, че ще успее. А това бе нещо, което Бремен не беше обмислил на фона на всичко случило се. Сега трябваше да го стори. Трябваше да оправи нещата.
Той язди цял ден, като наблюдаваше краля, изучаваше резките очертания на челюстта и врата му, неубедителните усмивки и привидната му увереност. Войната, която се водеше в душата на Джърл, бе очевидна. Той се бореше да приеме казаното, но не успяваше. Беше смел и решителен, затова щеше да влезе в битката с меча и да се изправи пред Господаря на Магията, както се очакваше от него. Но тогава липсата му на вяра щеше да излезе на повърхността, съмненията щяха да го предадат и той щеше да умре. Това беше ужасна неизбежност. Имаше нужда от друг, по-силен глас от неговия. Бремен си пожела Тей Трифънйъд да бе все още жив. Той беше много близък с Джърл Шанара и щеше да открие начин да стигне до него, да го убеди, да разчупи неверието и съмненията му. Тей щеше да застане заедно с краля срещу Господаря на Магията, точно както и Бремен възнамеряваше да постъпи. Но нямаше да е същото.
Само че Тей си беше отишъл, затова гласът и нужната сила трябваше да дойде от някой друг.
А трябваше да мисли и за Аланон. От време на време старецът хвърляше поглед към момчето. То все още беше резервирано, но вече не отказваше да говори. Донякъде Прейа Старли имаше заслуга за това. Момчето беше запленено от нея и слушаше съветите й. След време започна да се отпуска. Узнаха, че всички от семейството му били избити при нахлуването на Северната армия. Успяло да избяга, защото било на друго място в началото на атаката и се скрило по време на разгара й. Станало свидетел на изумителни зверства, но не искаше се впуска в подробности. Бремен не настоя. Достатъчно беше, че детето бе оцеляло.
Но не можеше да пропъди мисълта за видението на Галафил. Какво значеше то — той, застанал заедно с момчето на ръба на Адския рог в присъствието на сянката на Галафил, ярките, неспокойни призрачни силуети на мъртвите, извиващи се над водния въртоп; мракът, изпълнен с крясъци, а странните очи на детето — приковани в него, взрени. Взрени в какво? Друидът не можеше да разбере. А и първо на първо, какво правеше момчето там — в Долината на шистите, при водите на Адския рог, при призоваването на мъртвите, където не можеше да пристъпи никой, където смееше да отиде само той?
Това видение го преследваше. Странно, но той се боеше за Аланон. Опитваше се да го защити. Откри, че се е привързал към момчето по начин, който не можеше да обясни. Може би защото и двамата бяха самотни. Нямаха семейство, народ, нито дом. Не принадлежаха на никое място. Като че ли бяха жертви на някаква изолация, това беше безспорно. Но тя беше по-скоро мисловна нагласа, отколкото житейски факт, и точно затова не подлежеше на промяна. Това, че Бремен беше друид, го отделяше от останалите по начин, който не можеше да превъзмогне, дори и да пожелаеше. Но момчето също беше дистанцирано от другите — отчасти заради явната му дарба да вниква в мислите на хората, талант, който малцина ценяха — и от друга страна заради изключително развитата му сетивност, която граничеше едва ли не с ясновидство. Странните очи бяха огледало на остър ум и интелигентност, но не разкриваха скритите му дарби. Той гледаше сякаш направо през теб и всъщност беше точно така. Способността на Аланон да разкрива хорската същност беше плашеща.