Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Джърл Шанара се отдръпна, поклати глава и погледна със съмнение към меча.
— Знам, че е най-добре да се отнасяш с недоверие към онова, което ти е трудно да приемеш — каза той, като спря пред прозореца и се загледа в дъжда. — Трудно е. Изисква твърде много от мен. — Той сви устни. — Защо аз бях избран за това? Не мога да разбера. Толкова други щяха да са по-подходящи за подобно оръжие. Аз разбирам от стомана и груба сила. Подобно… подобно изкусно умение е твърде сложно за мен. Аз приемам истината като оръжие само в съветите и политиката. Струва ми се безполезна на бойното поле.
Той се обърна към друида.
— Бих се изправил пред Господаря на Магията без всякакво колебание, ако можех да приема този меч за обикновено острие от метал, изковано от майстор ковач. Щях да го приема като оръжие без всякакви уговорки, ако можех да го използвам просто като меч. — Силна болка пулсираше в сините му очи. — Но това? Не съм аз човекът, Бремен.
Друидът кимна бавно, не толкова в знак на протест, колкото с разбиране.
— Но ние имаме само теб, Джърл. Не можем да знаем защо ти си избраният. Може би защото ти е било съдено да станеш крал на елфите. Или по причини, които не можем да разберем. Мъртвите знаят повече от нас. Може би те са могли да ни кажат, но не са пожелали. Трябва да приемем това и да продължим. Ти си онзи, който ще носи меча в битка. Това е предопределено. Няма друг избор. Трябва да дадеш най-доброто от себе си.
Гласът му заглъхна до шепот. Навън дъждът продължаваше да се сипе в тиха, неспирна каденца, като обгръщаше гората в сребристо, блещукащо сияние. Здрачът вече беше паднал и денят се бе оттеглил на запад заедно със слънцето. Арборлон беше тих и влажен под заслона на гората, град, който бавно се измъква от оковите на кошмара. В кабинета беше тихо, тиха беше и лятната къща, сякаш в целия свят бяха останали само двамата мъже, застанали един срещу друг в светлината на свещите.
— Защо не искаш никой да узнае за тази тайна освен мен? — попита тихо Джърл.
Старецът се усмихна тъжно и отвърна:
— Ти самият можеш да си отговориш на този въпрос, ако поискаш, кралю на елфите. Никой не трябва да знае, защото никой не би повярвал. Ако твоите съмнения относно възможностите на меча са толкова големи, помисли си какви биха били съмненията на твоите хора. Дори може би и на Прейа. Силата на меча е в истината. Кой би повярвал, че такова просто нещо може да вземе надмощие над Господаря на Магията.
Кой наистина, помисли си кралят.
— Ти сам го каза. Мечът е оръжие в битка. — Усмивката се превърна в изнурена въздишка. — Нека елфите вярват, че е така. Покажи им меча, който носиш, завещаното за теб оръжие и им кажи само, че той ще им служи добре. Те нямат нужда от нищо повече.
Джърл кимна мълчаливо. Да, помисли си той, нямат нужда. Вярата е най-силна, когато не е усложнена от основания.
И в този тъжен момент на отчаяние, на колебания и страх, на неохотно примирение с договор, който нито можеше да приеме, нито да отхвърли, той закопня и за него да стане толкова лесно да повярва.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
В ранния следобед на следващия ден Джърл се приближаваше към долината Рен и сблъсъка, който съдбата му беше отредила. Потегли на път малко след зазоряване в компанията на Прейа, Бремен, няколко от съветниците и офицерите си. С тях пътуваха и три групи елфи-преследвачи — два отряда пехотинци и един ездачи. Четири дружини бяха заели позиции в долината и още две щяха да ги последват на другия ден. В тила бяха останали членовете на елфическия Върховен съвет под водачеството на Първия министър Врий Иридън, три дружини в резерв, гражданите на столицата и бежанци от цялата страна, уплашени от предстоящата битка. В тила останаха и всички спорове и дебати относно посоката на действие и политическата мъдрост. Шансовете и времето им беше оскъдно, а това как щяха да се възползват от тях се определяше най-вече от армията, която приближаваше. Кралят на елфите не каза на никого за разговора си с друида. Реши да не прави публично изявление относно меча, който му бе поверен. Сподели за него единствено с Прейа, и то само, че това е оръжие, срещу което Господаря на Магията не може да устои. Стомахът му се преобърна, а лицето му пламна при тези думи, защото неговата собствена вяра бе съвсем крехка. Той се суетеше като куче около кокала си с мисълта, че истината би могла да бъде оръжие в битка. Докато яздеше на изток, превърташе безкрайно разговора със стареца в ума си. Беше потънал така дълбоко в мислите си, че на няколко пъти не отговори на въпросите на Прейа, която яздеше до него. Джърл беше в пълно въоръжение, готов за битка. Препасан на гърба му, мечът беше толкова лек в сравнение с металната ризница, сякаш беше от хартия. По време на пътуването кралят често мислеше за усещането от оръжието, за тежестта му — толкова ефимерна, както и за странното му предназначение. Все още не можеше да се хване за това като за реална възможност, нито да го приеме за действителност. Така бе устроен умът му. Реално беше онова, което можеше да види или пипне. Всичко останало бяха просто думи.