Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Гай-шайн в бели роби вдигаха шатрата му под наставленията на Авиенда, доста навътре в устието на прохода, под извисяващата се огромна каменна змия. Гай-шайн си имаха и свои шатри, но те щяха да почакат за най-накрая, разбира се. Аделин и още дузина Деви клечаха наоколо и наблюдаваха, чакайки реда си да го пазят, докато спи. Въпреки че всяка нощ около него стануваха по над хиляда Деви, все пак поддържаха и стража около шатрата му.
Преди да пристъпи към тях, той посегна към ангреала в джоба си, за да сграбчи сайдин. Всъщност не се налагаше да докосва издяланата фигурка на дебелия мъж с меча на коленете, разбира се. Изпълни го смесица от мръсотия и сладост, бушуващата огнена река и същевременно — ледена лавина. Преливайки, както го беше правил всяка нощ, откакто тръгнаха от Руйдийн, той разположи невидими прегради из целия лагер, не само в частта му в прохода, но и край всяка шатра по хълмовете надолу, както и по планинските склонове нагоре. Ангреалът му трябваше само за да ги постави на такава голяма площ, но нищо повече. Преди само си беше въобразявал, че е силен, но с всеки изминал ден уроците на Ашмодеан го правеха все по-силен. Никой човек или животно, пресичащи линията на тези прегради, нямаше да забележи нищо, но ако до тях се докоснеха Твари на сянката, така щяха да запищят, че да вдигнат всички. Ако го беше направил в Руйдийн, Мракохрътите нямаше да могат да нахлуят, без да е разбрал.
Самите айилци трябваше да се погрижат да се пазят от врагове човеци. Макар и тънки, преградите бяха сложни сплитъци и един опит да ги направи пригодими за две неща едновременно на практика щеше да ги направи безполезни. Тази можеше да я направи така, че да убива Твари на сянката, вместо само да го предупреди, но щеше да е като маяк за всеки мъж Отстъпник, който можеше да го търси, както и за мърдраали. Нямаше нужда да привлича враговете към себе си, ако не знаеха къде е. А тази дори някой от Отстъпниците нямаше да усети преди да се е приближил много, а един мърдраал изобщо нямаше да я види преди да е станало късно.
Освобождаването на сайдин беше истинско упражнение по самоконтрол — въпреки гадостта от покварата, въпреки начина, по който Силата се мъчеше да го помете като песъчинка от речен бряг, да го изгори, да го заличи. Той се рееше в просторното море на Празнотата и въпреки това усещаше въздуха, промушващ се около всеки косъм по главата му, виждаше вътъка на тъканта на белите роби на гай-шайн, улавяше топлия аромат на Авиенда. Искаше още. Но улавяше и вонята на пепелищата на Тайен, миризмата от мъртвите, които сега изгаряха, смесена с миризмата на сухата почва на изкопаните им гробове. Това помогна. Известно време, след като сайдин си бе отишъл, той продължаваше да вдишва дълбоко сгорещения сух въздух. В сравнение с доскорошното сега полъхът на смърт сякаш липсваше и самият въздух бе станал чист и прелестен.
— Виж какво намерихме тук преди малко — каза му Авиенда, след като позволи на една гай-шайн с хрисимо лице да отведе Джейде-ен.
Тя вдигна от земята една кафява змия — мъртва, но дебела колкото ръката му и дълга почти три крачки. Кръвозмията носеше името си от резултата от ухапването й — само за няколко мига кръвта на жертвата й ставаше на гъсто желе. Освен ако не бъркаше, изрядната рана зад главата на опасното влечуго беше от ножа на колана й. Аделин и останалите Деви я гледаха одобрително.
— За миг поне помисли ли си, че това нещо е могло да те ухапе? — каза той. — Изобщо хрумна ли ти, че можеш да използваш Силата вместо това проклето ножче? Защо не я целуна най-напред? Сигурно си била достатъчно близо.
Тя се изправи и големите й сини очи довяха нощния хлад малко преждевременно.
— Мъдрите казват, че не е добре Силата да се използва твърде често. — Отсечените й думи бяха студени като очите й. — Казват, че може да привлечеш твърде много и да се убиеш. — Намръщи се леко и добави, по-скоро на себе си, отколкото на него: — Макар все още да не съм се и доближила до това, което мога да удържа. Сигурна съм.
Той поклати глава и се пъхна в шатрата. Тази жена така и нямаше да се вслуша в здравия разум.
Едва след като се отпусна, облегнат на копринената възглавничка до още незапаления огън, тя го последва. Без кръвозмията, за негова радост, но понесла грижливо нещо дълго и увито в дебело одеяло на сиви шарки.
— Разтревожи се за мен, така ли? — попита го тя с равен глас и безизразно лице.
— Разбира се, че не съм — излъга той. „Глупава жена. Ще вземе да се убие сама някой ден, само защото не й стига умът да внимава, когато трябва.“ — Разтревожих се колкото за всеки друг. Не бих искал никой да бъде ухапан от кръвозмия.