Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Озовах се в чакалня с удобно на вид кожено канапе, старовремска дървена закачалка и лампион. Отсреща имаше врата, която очевидно водеше към съседно помещение. До вратата — дръпнато леко напред обикновено дъбово бюро с голям компютър отгоре. И масичка до канапето, толкова малка, че на нея вероятно би се побрал само телефон. Подът беше застлан с хубав светлозелен килим. От скритите колони се лееха тихо звуците на струнен квартет на Хайдн. По стените имаше няколко красиви гравюри с цветя и птици. От пръв поглед личеше, че тук се поддържа чистота и безупречен ред. По рафтове на стената имаше мостри на платове и модни журнали. Обзавеждането не беше нито прекалено ярко, нито ново и излъчваше успокоителната топлина на старото и познатото.
Младежът ме покани да се настаня на канапето, после заобиколи бюрото и седна с лице към мен. Разпери длани, за да ми покаже да почакам. Вместо да рече: „Извинявайте, че се налага да чакате“, се усмихна едва доловимо и вместо да обясни: „Няма да е дълго“, вдигна един пръст. Явно умееше да се изразява без думи. Кимнах, за да покажа, че съм разбрал. Струваше ми се неуместно и просташко да говоря в негово присъствие.
Той вдигна внимателно книгата, оставена до компютъра, сякаш беше нещо чупливо, и я отвори на отбелязано докъдето е стигнал място. Беше дебел черен том без обложка и нямаше как да разбера заглавието. Вглъби се изцяло в нея и като че забрави за присъствието ми. И на мен ми се искаше да почета, колкото да минава времето, ала нямаше какво. Кръстосах крака, облегнах се на канапето и заслушах Хайдн (може и да не беше Хайдн, не бих се заклел). Музиката беше доста приятна, макар и да създаваше впечатлението, че както се лее, така се и стопява веднага във въздуха. Освен компютъра върху писалището на младежа имаше обикновен черен телефон, поставка за моливи и календар.
Аз бях облечен точно както предния ден: яке, суичър, дънки и маратонки. Преди да изляза от нас, бях намъкнал каквото ми се изпречи пред очите. Маратонките ми изглеждаха особено мръсни и износени в тази безупречно подредена стая, в присъствието на този безупречно облечен красив младеж. Всъщност не, наистина си бяха мръсни и износени, съвсем протрити, цветът им неопределено сив и тук-там прокъсани. Бяха видели какво ли не, от една година ги носех всеки ден, бях се прекатервал с тях безброй пъти по зида отзад, бях настъпвал по уличката кучешки изпражнения, бях слизал в кладенеца. Нищо чудно, че бяха мръсни и износени. Откакто бях напуснал работа, нито веднъж не ми беше хрумвало да се замислям какво обувам. Сега, докато ги изучавах толкова внимателно, усетих с нова сила колко съм сам, колко далеч ме е изоставил светът. Казах си, че е крайно време да си купя нещо ново. Тези си бяха направо ужасни.
Хайдн свърши някак вяло и неблагозвучно. Подир малка пауза започна нещо за клавесин на Бах (впрочем и този път не бих се заклел, че е точно Бах). Метнах крак връз крак, после в обратно положение. Телефонът иззвъня. Младежът си отбеляза с листче докъде в книгата е стигнал, отмести я встрани и вдигна слушалката. Долепи я до ухото си и кимна леко. Насочи поглед към календара върху писалището и отбеляза с молив нещо. После доближи слушалката до плота и почука два пъти с кокалчетата на пръстите си, сякаш потропваше на врата. След това затвори. Това продължи двайсетина секунди, през които той не каза нито дума. Всъщност през времето, откакто ме бе въвел вътре, не беше проронил нито звук. Да не беше ням? Във всеки случай чуваше, щом вдигна телефона и бе изслушал какво му се казва.
Известно време младежът седя и гледа замислено апарата. После стана безшумно, заобиколи бюрото, тръгна право към канапето и седна до мен. Отпусна със съвършена симетрия ръцете върху коленете си. Бяха тънки и красиви, както и би трябвало при такова красиво лице. По кокалчетата и ставите все пак имаше няколко гънчици, просто не съществува такова нещо като пръсти без гънки, все им трябват няколко, за да се движат и да се сгъват. Но пръстите на младежа нямаха много гънки — само минимално необходимите. Погледнах крадешком към ръцете му. Помислих си, че той вероятно е син на жената. Пръстите му приличаха на нейните. След като тази мисъл ми влезе в главата, започнах да забелязвам и други прилики: малкия, по-скоро остър нос, кристалната яснота на очите. Той пак се усмихна, усмивката му се появяваше и изчезваше естествено, както вълни заливат пещера на брега и после се оттеглят. След малко младежът се изправи внезапно, както внезапно бе седнал до мен, и изрече беззвучно с устни: „Насам, ако обичате.“ Станах и го последвах. Той отвори вътрешната врата.