Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Влязохме в тясна кухня с мивка и през нея в друга стая, почти същата като чакалнята, където бях седял, само по-малка. И тук имаше доста старо кожено канапе и подобен прозорец. И килимът беше същият на цвят. В средата имаше голяма работна маса с ножици, кутии с карфици и игли, креда и подредени на купчинки журнали. Видях и два шивашки манекена. Прозорците бяха не само с щори, но и с тънки пердета и завеси, дантелени и от плат, и двете спуснати. Лампата на тавана не светеше и в помещението беше сумрачно, както на здрачаване в облачен ден. Едната крушка на лампиона до канапето не светеше. Върху масичката имаше стъклена ваза с цъфнали гладиоли. Цветята бяха свежи, сякаш откъснати преди броени мигове, водата във вазата беше бистра. В тази стая не свиреше музика, по стените нямаше картини и часовници.
Младежът отново ми направи знак, този път да седна на канапето. След като се настаних удобно според напътствията му, той извади от джоба на панталона си нещо като очила за плуване и опъна ластика пред очите ми. Наистина си бяха най-обикновени плувни очила, направени от гума и пластмаса, почти същите, с каквито плувах в басейна до нас. Нямах никакво понятие защо младежът ми ги показва.
„Не се плашете“, каза ми той. Всъщност не ми „каза“ нищо. Просто го изрече с устни и размърда съвсем леко пръсти. Въпреки това го разбрах. Кимнах.
„Сложете ги, ако обичате. Не ги сваляйте. Ще го направя аз. Не бива и да ги местите. Разбрахте ли?“
Аз кимнах отново.
„Няма да ви стане нищо. Всичко ще бъде наред. Не се притеснявайте.“
Кимнах.
Младежът заобиколи зад канапето и ми сложи очилата. Опъна ластика отзад и намести стъклата, така че дунапреновите подплънки да прилепнат добре около очите ми. Тези очила се различаваха от очилата, които обикновено носех, по едно — през тях не виждах нищо. Прозрачната пластмаса беше покрита с някакъв плътен слой. Заобикаляше ме пълен — и изкуствен — мрак. Не виждах нищо. Нямах представа дали лампионът свети. Имах измамното чувство, че самият аз съм покрит с някакъв плътен слой.
Младежът ме хвана леко за раменете, сякаш за да ме насърчи. Пръстите му бяха тънки и дълги, но в никакъв случай крехки. Имаха налагащите се движения на пръстите на пианист по клавишите и аз усетих как през тях струи нещо като добра воля, или ако не точно добра воля, то много близко до нея. „Всичко ще бъде наред. Не се притеснявайте“, казваха ми те. Аз кимнах. После младежът излезе от стаята. Чух в мрака как стъпките му се отдалечават, а сетне звука на врата, която се отваря и се затваря.
След като младежът излезе от стаята, продължих още известно време да седя в същото положение. Мракът, в който бях обгърнат, беше някак особен. Понеже не виждах нищо, ми се стори, че е същият като в кладенеца, същевременно обаче в него имаше нещо, което го правеше съвсем различен. Мракът тук не беше с посока и дълбочина, тежест и осезаемост. Приличаше не толкова на мрак, колкото на небитие. Бях заслепен само временно, по изкуствен начин. Усетих как мускулите ми се сковават, а устата и гърлото ми пресъхват. Какво ли щеше да стане с мен? После обаче си спомних как младежът ме докосна с пръсти. „Не се притеснявайте“, ми бяха казали те. Не знам защо, но чувствах, че мога да вярвам на неговите „думи“.
В стаята беше много тихо, когато затаих дъх, ми се стори, че светът е застинал и предстои да бъде погълнат от вода, за да се потопи във вечни дълбини. Но не, светът очевидно се движеше. След малко някаква жена отвори вратата и влезе тихо в стаята.
Разбрах, че е жена, от нежното ухание на парфюма й. Не беше аромат, който ще си сложи мъж. Парфюмът, изглежда, беше от скъпите. Опитах се да го разпозная, но не успях. Внезапно лишен от зрение, установих, че и обонянието ми изневерява. Но все пак бях сигурен, че този парфюм не е като парфюма на жената, която ми каза да дойда тук. Чух тихото шумолене на дрехите й, докато тя прекосяваше стаята и сядаше внимателно до мен, отдясно. От лекотата, с която се настани, разбрах, че е дребна.