Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Високият мъж се наведе и като го държеше изключително внимателно, положи нещото в плата на дъното на дупката. После се изправи в цял ръст и го загледа. От периферията на бомбето момчето не виждаше израза на лицето му, но той явно беше мрачен, дори покрусен. Точно така, това, изглежда е някакъв труп, помисли си малчуганът. След малко мъжът явно взе някакво решение, вдигна лопатата и захвана да пълни дупката. След том отъпка леко с крака пръстта и я заглади отгоре. Опря лопатата о дънера, взе брезентовата торба и се отдалечи с бавна крачка. Не се обърна нито веднъж. Не погледна и нагоре към дървото. А птицата с пружината не изписка.
Момчето се извърна и се взря в часовника на стената. Присви очи и едвам различи, че е два и половина. Още десетина минути наблюдава през леко раздалечените пердета дървото, в случай че нещо там се помръдне, но изведнъж му се доспа много, сякаш го похлупи тежък железен капак. Искаше му се да разбере какво ще стане с ниския мъж горе на бора и с птицата с пружината, но очите му се затваряха. Побърза да съблече жилетката, преди да се е унесъл, пъхна се под завивките и потъна в дълбок сън.
4.
Покупката на нови обувки
От станцията на метрото „Акасака“ тръгнах пеш по оживената улица, от двете страни на които имаше ресторанти и заведения чак до мястото, където се намираше административната сграда, кацнала някъде по средата на полегато възвишение. Сградата не се открояваше с нищо, не беше нито стара, нито нова, нито голяма, нито малка, нито изискана, нито порутена. На приземния етаж имаше туристическа агенция, по витрината бяха накачени плакати с изгледи от Миконос и от въжената линия в Сан Франциско. И двата плаката бяха избелели от дългата служба върху витрината. Тримата служители в агенцията от другата страна на стъклото бяха погълнати от работа — говореха по телефона или пишеха на клавиатурата пред компютъра. Колкото да убия времето, загледах какво става зад витрината — уж разглеждам плакатите, всъщност чаках да стане точно четири часът. Кой знае защо, и Миконос, и Сан Франциско ми се струваха на светлинни години от мястото, където стоях.
Колкото повече гледах сградата, толкова повече осъзнавах колко обикновена е тя, сякаш бе построена по скица с молив, каквато ще направи малко дете, ако му кажат да нарисува постройка, или идеята е била да не се откроява с нищо. Не биеше на очи и аз за малко да я подмина, колкото и внимателно да проверявах адресите, докато я търсех. Главният й вход, който също не се отличаваше с нищо, се падаше до входа на туристическата агенция. Докато разглеждах табелките с имената, останах с впечатлението, че повечето офиси са на малки фирми: адвокати, архитекти, търговци, зъболекари. Доста от табелките бяха толкова лъскави, че виждах лицето си в тях, но табелката за № 602 бе помътняла с времето и сега трудно би могло да се определи цветът й. Жената явно имаше офис тук от доста време. На табелката пишеше: Модна къща „Акасака“. Това, че е доста стара, беше достатъчно, за да поразсее опасенията ми.
Между входа и асансьора имаше заключена стъклена врата. Натиснах звънеца на 602 и се огледах да видя къде е вътрешната телевизионна камера, която вероятно пращаше образа ми някъде горе. В ъгъла над входа имаше малко устройство, което наистина наподобяваше камера. Домофонът избръмча, отключи се вратата и аз влязох вътре.
Качих се с асансьора — най-обикновен — на шестия етаж и след няколко мига на колебание в коридора — също най-обикновен — намерих вратата на № 602. Първо проверих дали на табелата отпред наистина пише „Модна къща «Акасака»“ и натиснах съвсем за кратко звънеца.
Отвори ми слабичък младеж с къса коса и изключително правилни черти. Вероятно беше най-красивият мъж, когото бях виждал някога. Но погледът ми беше привлечен не толкова от чертите, колкото от дрехите му. Младежът беше облечен в риза с почти болезнена белота, носеше тъмнозелена вратовръзка с красив десен. Вратовръзката не само беше стилна, но и бе завързана на съвършен възел, с гънки и дипли точно като по мъжките модни журнали. Лично аз не бих могъл да направя такъв възел, не знам той как ли го бе постигнал. Какво е това, дали вродена дарба, или резултат от строго обучение? Панталонът му беше тъмносив, младежът беше обут в мокасини с пискюли. Всичко по него изглеждаше съвсем ново, сякаш току-що разопаковано.
Беше малко по-нисък от мен. По устните му играеше лека усмивка, сякаш току-що беше чул забавна смешка. При това не някакъв просташки виц, а изтънчена шега, каквито навремето министърът на външните работи е разказвал на престолонаследника по време на градинско увеселение, предизвиквайки благовъзпитания смях на околните. Понечих да се представя, но младежът поклати леко глава, за да ми подскаже, че не е нужно. Придържайки вратата, която се отваряше навътре, ме покани да вляза, погледна набързо в двете посоки на коридора и затвори вратата, все така без да отронва и дума. Взря се в мен с присвити очи, сякаш се извиняваше, задето не може да приказва заради злата черна пантера, заспала отстрани. Не че отстрани имаше заспала черна пантера: младежът просто се държеше така, все едно имаше.