Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Омразата — повтори Четецът и вдигна поглед към паството. — Ще си помисли човек, че любовта на Отеца е достатъчна да прогони всяка омраза от сърцата ни. Но това, разбира се, не е така. Защото не всички отварят сърцата си за неговата любов. Не всички се вслушват в словата, написани в тези десет книги, а други само се правят, че чуват истината в тях. Не всички имат смелостта да загърбят старите си нрави, да прогонят греха от сърцата си и да започнат нов живот под взора на Отеца. В замяна на онова, което предлага, Отецът иска толкова малко. Предлага ни любовта си. Своята любов. Любов, която ще съхрани душите ни във вечността…
Рева се отегчаваше все повече, а дантелената яка я дразнеше непоносимо. „Какво правя тук? — питаше се тя. — Правя се на послушна пред чичо, когото не познавам изобщо. Пред него и пред курвата му, представете си.“
Изпита силно желание да се махне, просто да стане и да си тръгне. Чичо ѝ беше казал, че е свободна да иде където поиска, а тя искаше да е някъде далеч от каканиженето на този дъртак. „Само дето изражението му, когато ме видя… — спомни си Рева. — Не беше желание, а страх.“ Беше се изплашил силно от нея и Рева искаше да разбере защо.
Макар да ѝ се стори цяла вечност, Четецът говори всъщност не повече от час, като спираше от време на време да прочете друг пасаж от книгите, после се впускаше в поредната скучна лекция за любовта на Отеца и природата на греха. Като дете едно от малкото ѝ удоволствия бяха часовете почивка, когато жрецът я учеше на Десетокнижието, четеше текстове с такова страстно убеждение, че потокът от думи неизбежно повличаше и нея. Но почивките бяха кратки, защото той я изпитваше след всеки урок, готов да я набие с тояжката си при най-малката грешка.
Тук, сред сводовете от стъкло и мрамор, Рева не откриваше ехо от страстта на жреца, а само празна догма на един стар човек. „Не може всичко да е лъжа — мислеше си тя в опит да потисне надигащото се отчаяние. — Дори чичо Сентес усеща любовта на Отеца. Все трябва да има нещо вярно.“
Не чу последните думи на Четеца, защото си мислеше за времето, което бе прекарала с Алорнис, и сърцето ѝ се свиваше от тъга. Алорнис ѝ липсваше много. Накрая старецът млъкна и слезе от подиума, а паството стана на крака със сведени глави. Епископите, които бяха останали прави през цялото време, макар някои да бяха стари колкото Четеца, прибраха книгите си от катедрите и го последваха в тържествено мълчание. Камбаната удари и катедралата започна да се изпразва. Неколцина от благородниците и търговците се позадържаха пред балкона с надежда да поговорят с васалния лорд, но стражата бързо ги изпъди.
— Добре — каза чичо Сентес, когато и последният богомолец си тръгна, стана и подаде ръка на Рева. — Да видим какво ще ни каже старият копелдак.
— Ваша племенница, милорд? — Гласът на Четеца беше грижливо модулиран, точното количество изненада, примесена с иначе ведро спокойствие. Един жрец, който незнайно как успяваше да раболепничи отвисоко и не полагаше особени усилия да скрие презрението си към Велис, а Рева зяпаше с подозрение и насмешка, ги бе завел в частните му зали. Рева реши да го фрасне на излизане.
— Точно така, Свети четецо — отвърна чичо Сентес. — Моя племенница, която много скоро ще призная официално. За мен ще е чест, ако лично приподпишете като свидетел, а след това направите необходимото да успокоите евентуалните глупави съмнения на хората. Документът е вече подготвен.
Лейди Велис остави един свитък на писалището на Четеца, като го разгъна и затисна ъгълчето му с мастилница.
— На отбелязаното място, Свети четецо, ако бъдете така добър.
Четецът почти не погледна документа, защото не можеше да отлепи погледа си от Рева. Предишният страх се беше отлял. „Може пък наистина да е похотливец“ — помисли си тя.
— На колко години си, дете? — попита той.
Рева не знаеше защо е толкова сигурна, но можеше да се закълне, че старчокът вече знае на колко е години, с все месеците и дните.
— Това лято ставам на осемнайсет, Свети четецо — отговори тя.
— Осемнайсет. — Старецът поклати глава. — На моята възраст времето буквално лети. Имам чувството, че едва преди седмица баща ти дойде при мен за съвет. Много искаше да се ожени за майка ти и ако трябва да бъда откровен, макар че чичо ти може и да не се зарадва на чутото, аз го посъветвах да го направи въпреки волята на баща си. „Съчетаването на сърцата е радостна новина.“
— „И само грешник би разделил онези, що е събрала любовта“ — довърши Рева. „Втора книга. Книгата на благословиите.“