Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Назад! — прогърмях аз и те спряха. Така действа кралският произход. Тонът, позата и вековете опит в подчинение на нисшите класи, всичко това се събира в едно и позволява на яростта на един принц да стигне по-далеч от тази на обикновения човек. — Как смеете? — Изправих се в цял ръст, издух гърди и вдигнах ръка, готов да ударя всеки, който се приближи. Заплахата ми сигурно е била малко притъпена от факта, че притисках лявата си ръка към корема си, за да удържа оставащите трийсет-четирийсет двойни флорина.
— Е? — изревах. Длъжниците изглеждаха вцепенени от мъмренето ми и се взираха в мен с увиснали ченета. Направих рязка крачка напред и всичките над половин дузина хукнаха по тъмния коридор. — Така! — Ухилих се на Хенан, доста изненадан от успеха си. — Мисля, че… — Две грамадни ръце ме стиснаха за гърлото и ме прекъснаха. Извърнах се в паника, разпилявайки златото, преди хватката да се стегне съвсем, и открих, че се взирам в онова, което всъщност бе подплашило другите длъжници. Очите ми срещнаха мъртвия поглед на един пазач, чиято глава бе килната под неестествен ъгъл. Вратът му вероятно бе счупен, докато бягащите длъжници са тъпчели проснатото му тяло.
Страхът е удивително нещо. Не само ще те накара да тичаш значително по-бързо, отколкото си смятал за възможно, но и ще ти даде по-голяма сила, отколкото би следвало да притежаваш. За съжаление недостатъчно, за да разкъсаш хватката на един мъртвец около врата си, тъй като смъртта явно също придава сила на някои хора, но достатъчно, за да изтласкам нападателя си обратно през стаята. Блъснах го в решетките на една килия. Мисля, че успях също така да фрасна Раско с коляно в лицето на минаване, докато той седеше и стенеше…
Това отне всичките ми сили и аз увиснах в хватката на мъртвеца, тъмни петна замъглиха зрението ми и ме обзе чувството, че съм някъде далеч оттам. Болката в шията и дробовете ми намаля, докато светът чезнеше, свивайки се до ярко петънце. В обгърналата ме мека тъмнина имах време да се замисля върху две неща. Първо, че вече ми става нещо като навик да бъда душен от трупове, и второ, че единственият ми шанс за оцеляване зависи от алчността на множеството и съобразителността на едно дете.
Докато последните остатъци от зрението ми гаснеха, видях ръце да се протягат през решетките и да приковават мъртвеца към тях. И точно преди блъскането на сърцето ми да се усили дотолкова, че да заглуши всички други звуци, чух стърженето на меч, влачен по камък.
Свестих се изведнъж, зъзнещ и мокър.
— Чакай! — прозвуча в мрака гласът на Хенан.
— К… — Гърлото ме болеше прекалено силно, за да кажа повече.
— Вземи това. — Нещо твърдо се притисна в дланта ми и изригна ярка бяла светлина, която изпълни пространството около мен, остра като бръснач. Свих ръка около орикалкума и стиснах очи. Момчето ме беше заляло с вода… Надявах се да е вода.
После ми мина през ума, че май съм доста по-гол отпреди. Следващият ми въпрос започна като „Къде са ми дрехите?“, но бързо премина в „Къде, по дяволите, са парите ми?“
— Те ги взеха. — Хенан посочи към последните няколко сиви гърбове, отдалечаващи се по коридора, следвани от един доста стъпкан Раско. Пазачът, който ме беше душил, лежеше потръпвайки наблизо, вперил яростен поглед в мен, макар че му липсваха крайници, за да осъществи заплахата си.
— Подадох им меча през решетките и те го насякоха на парчета. — Хенан трепна при спомена за това.
Надигнах се. Ленените ивици, в които бяха зашити монетите ми, лежаха разхвърляни наоколо, оцапани в кръв. Разтворих ръка и открих, че още държа ключа на Локи, а формата му се е отпечатала върху дланта ми.
— А те как… — Потърках насиненото си гърло. — Излязоха?
— Взех ключовете на Раско — каза Хенан.
— Позволил си им да ме ограбят!
— Бяха те хванали за краката и така или иначе ти взимаха златото. Онзи големият каза, че ако ги пусна, няма да те наранят.
Предположих, че това го извинява. Надигнах се, навлякох разкъсаните си панталони — затворниците бяха проявили голяма щателност при търсенето на флорини — и се изправих нестабилно на крака.
— Хайде.
Забързахме след отдалечаващите се длъжници.
Както се и надявах, близо двеста добре мотивирани длъжници могат да отворят сериозна пробойна в охраната на затвора. Вместо да ги следвам към главния вход, където те или устройваха бунт, или бяха заети да си откупуват свободата, намерих един коридор, който водеше още по-назад. Минахме през три заключени врати, покрай изоставен стражеви пост и навън през една тежка порта, за да излезем в смърдящ двор, ограден с високи стени. Пълна луна къпеше сцената в сребристо сияние, което по-скоро скриваше, отколкото разбулваше. Увих орикалкума в парцал и го натиках дълбоко в джоба си.