Четвъртият гроб под краката ми [bg]

По бюрото й бяха разпилени чаркове от вътрешността на компютър. Кабели и джаджи с всякакви размери и форми покриваха всеки свободен сантиметър от плота.

Изглежда всеки път, когато влезех в ателието й, тя бе заета с нещо техническо, което изглеждаше несъвместимо с артистичната й натура. Но пък тя винаги беше малко крайна.

Тупкащ звук се понесе към мен, предизвиквайки злорада усмивка. Бях такава перверзница.

— Хей, Пар — казах, облягайки ханша си на бюрото й, за да надникна безгрижно над него.

След велика борба, включваща остро изщракване и няколко гъргорещи звуци, тя показа глава. Косата й, гъста, черна кошница, която някои биха нарекли бъркотия, докато други — да речем аз — биха нарекли произведение на изкуството, изглежда се бе сраснала с кабелите, върху които се трудеше. Тя изплю микроскопично парче пластмаса, докато с едната ръка смъкваше кабелите от себе си, а с другата засенчваше очи.

— Дяволите да го вземат, Чарли. — Тя затвори очи и невиждащо опипа по бюрото за слънчевите си очила. Пари можеше да вижда онова, което нормалните хора наричаха призраци, откакто бе имала близко до смъртта преживяване, когато била на дванадесет години. Не можеше да различи формите или да общува с починалите. Само ги виждаше като сива мъгла, така че винаги знаеше кога има някой такъв наблизо.

Но мен можеше да ме види от километър. Сиянието ми изглежда й действаше неприятно. Беше забавно.

След като за трети път бутнах слънчевите очила извън обсега й, тя отвори очи и ме изгледа злобно. Трябва да беше болезнено. Можех само да се надявам, че няма махмурлук.

Тя въздъхна и отново се наведе под бюрото.

— Твоят мъж отдолу при теб ли е? — попитах.

— Моят мъж? — Тя изсумтя, очевидно опитвайки се да достигне нещо. — Нямам мъж.

— Мислех, че имаш мъж.

— Нямам мъж.

— Имаш помощник.

— Това не е мъж. Това е Тре.

— Който е мъж.

— Но не такъв мъж. Как влезе тук? Вратата на офиса ми беше заключена.

— Не, не беше.

Тя си показа главата отново и се огледа наоколо.

— Наистина? Трябваше да е заключена.

След като отново се наведе, попитах:

— Защо? Какво правиш?

— … Нищо.

Беше се поколебала твърде дълго. Със сигурност беше намислила нещо. Наведох се да огледам работата й.

— Изглежда ми като да си свързваш наново телефонната линия.

— Не, не е — каза тя в защита. — Защо да го правя?

Ако лъжците бяха основното блюдо на конвенцията на Шрайнерите5, тя щеше да бъде свинската пържола.

— Добре, хубаво, не ми казвай. Трябва да оставя един клиент при теб за няколко дни. Може ли да ползваме резервната ти стая?

— Там има само диван, но е удобен.

— Ще свърши работа. Това е Харпър. Харпър, това е Пари.