![За честта на крадеца [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/0/za-chestta-na-kradeca-bg-download.jpg)
За честта на крадеца [bg]
- Автор: Хьюлик Дуглас
- Серия: Истории за Кин #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554505
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «За честта на крадеца [bg]». Краткое содержание книги:
„За честта на крадеца“ е неподправено удоволствие: задъхана, забавна, изненадваща история в запомнящ се свят, богата на великолепни образи. Такива истории ви напомнят защо обичате да четете. О, да, по дяволите, имаме си нов талант, влязъл в играта. Прочетете тази книга. Сериозно — прочетете я!“ Брент Уикс, автор на бестселъри в класацията на „Ню Йорк Таймс
Озърнах се питащо към Балдезар, докато вадех хартийката за втори път.
— Едно от увлеченията на Ликонис е изучаването на тайни съобщения, както и делата на шпионите от ранните години на империята — сухо обясни майсторът. — И за моя изненада може би все пак ще има полза от това.
Ликонис си прехапа устните от този укор и наведе глава над листчето. Въртеше го по същия начин. Намръщи се.
— Откъде го взе?
Скръстих ръце на гърдите си и не отговорих. Ликонис се изчерви.
— Да, разбира се… Моля да ме извиниш, че попитах. Предполагам, че вече си забелязал символите пистос и имус. — Писарят пак обърна хартийката към светлината, сви рамене и ми я върна. — Може и да има нещо, но по-скоро наистина е боклук. Важно ли е?
— Въпрос на живот и смърт — отсякох аз, защото се сетих за Ател.
Лицето на писаря помрачня. А аз се усмихнах неволно — дали Ликонис се тревожеше за мен, или за човека, у когото е било листчето? Може би и едното, и другото беше вярно.
— Жена на име Йоклаудия подсказва ли ти нещо? — попитах го.
— Коя? — сепна се Балдезар.
Обърнах се към майстора. Дали погледът му не бе станал пронизващ?
— Йоклаудия.
— Ако не броим някои исторически трактати от по-неизвестни автори, не съм срещал това име. А ти, Ликонис?
Писарят завъртя глава.
— Не. — Усмихна ми се смутено. — Поне не през последните три столетия.
— Все така ми върви днес, затова не се учудвам — оплаках се и станах.
Кимнах на Балдезар, поклоних се на Ликонис — само за да ядосам господаря му — и излязох от работилницата.
В нормален ден стигах бързо от работилницата на Балдезар до дома си. Днес ходенето не се проточи кой знае колко повече, но разстоянието сякаш беше пет пъти по-дълго. Слънцето изглеждаше по-ярко, тълпите — по-гъсти, улиците — по-мръсни. Нямах сили да ги понасям.
Когато се добрах до аптекарския дюкян, над който живеех, не бях нищо повече от тътреща се торба, пълна с притъпени сетива. Позволих си да въздъхна облекчено. За миг се поколебах дали да не вляза в дюкяна и да изкрънкам още ахрами от Епирис, но мисълта за моя дюшек на буци победи. Обърнах се към стълбата.
— Нос!
Гласът се разнесе от много далече… може би на цели десет стъпки зад мен. Да се обърна ли? Не, по-добре да го пренебрегна. Ще се махне.
— Ей, нос!
Още ли беше там? О, Ангели, този човек не разбираше от намеци. Направих красноречив, искрен и твърде мръснишки жест, без да се обърна, и продължих да се влача напред.
— Ама че проклетник… — отбеляза гласът.
Нещо тежко се стовари върху рамото ми и ме завъртя.
Навиците и кипналата кръв си свършиха работата. Докато се обръщах, малкият кинжал (онзи с отровата) се хлъзна от калъфа под ръкава в лявата ми длан. В същия миг дясната ми ръка напипа рапирата.
Бяха двама, извисяваха се така, че ми засенчваха слънцето и много ги биваше.
С изписана на лицето скука единият приклещи лявата ми ръка и взе кинжала. Другият стисна дясната ми китка и не ми позволи да извадя рапирата от ножницата.
Познавах ги.
— Нос, Никодемус иска да те види — каза ми Соленото око.
— Веднага.
4
На „жаргона на подземния свят“, както несъмнено би се изразил Балдезар, ме наричат нос. Това означава, че си изкарвам прехраната, като се пъхам където не ми е работата, душа за мръсотии и, общо взето, съм голям досадник. Купувам и продавам сведения и си ги набавям по всеки достъпен ми начин: платени доносници, подкупи, подслушване, изнудване, взлом и всякакви долни номерца… а понякога, в редки случаи, и изтезания. Всичко, с което да се домогна до истината.
Тъкмо по това един нос се различава от обикновения любител на слухове — ние не само събираме парчетата, но и ги сглобяваме. Всяко „мрънкало“ ще ви продаде слух, ако платите достатъчно. Но ако искате да знаете какво се крие зад този слух, кога и къде всичко ще се събере накуп и откъде е тръгнало, отивате при някой нос. Ние не само слушаме уличната мълва, а я пресяваме и подреждаме, за да видим онова, което повечето сродници пропускат. Не само научаваме, че нещо се случва, а откриваме защо се случва.
След това продаваме сведенията.
От това какъв нос си зависи на кого ги продаваш. Ако си „широк нос“, душиш по улиците и продаваш каквото научиш на предложилия най-висока цена. Ясно и просто. Занятието е опасно, защото не всеки би желал да казваш на други какво знаеш, но хитрият нос умее да запази в тайна достатъчно сведения, за да не бъде тормозен. „Дългият нос“ обаче си кротува и мълчи. Тези типове проникват в бандите на съперничещи главатари и предават сведенията на истинския си тартор. За да бъдеш дълъг нос, е нужна онази особена смесица от дързост и тъпота, присъща преди всичко на мангустите и имперските бирници. Обикновено не можеш да се досетиш, че някой е бил дълъг нос, докато трупът му не изплува във водите на пристанището.