![Санаториумът [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/5/4/3/3/sanatoriumt-bg-download.jpg)
Санаториумът [bg]
- Автор: Пирс Сара
- Серия: Детектив Елин Уорнър #1
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- ISBN: 978-954-389-616-5
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Санаториумът [bg]». Краткое содержание книги:
Детектив Елин Уорнър се намира в изключително луксозен хотел в швейцарските Алпи. Почти изолиран от света, той предлага уединение и тишина. Но зад изтънчения стил се крие минало, обвито в мистерия. Сградата някога е била санаториум, за който се носят плашещи слухове и дълго време е била необитаема.
Въпреки нежеланието да бъде там, Елин е поканена на сватбата на брат си и няма как да си тръгне.
Внезапно бъдещата булка изчезва. Буря откъсва хотела от външния свят. Паника обхваща гостите. Вече никой не може да си тръгне. Елин впряга всичките си умения и инстинкти, за да намери годеницата на брат си. А никой все още не знае, че и друга жена липсва…
Гостите на хотела изобщо не подозират в каква огромна опасност се намират.
„Санаториумът“ е дебютният роман на Сара Пиърс, който се изстрелва като мигновен бестселър на „Ню Йорк Таймс“ изненадващо бързо дори за нейните издатели. Романът оглавява редица класации и се превръща в една от най-обсъжданите книги.
— Интересно е, нали? — Лори я поглежда. — Всичко това… Онова, което е било това място.
Нещо в изражението й се променя. Спокойствието й леко се разклаща и разкрива позната енергия и нетърпение — бегъл щрих от предишната Лори.
Елин изведнъж осъзнава, че не е само бъркотията, а самата стая. Въздухът е натежал от прах… Мънички частици мръсотия, които кръжат. Насилва се да насочи поглед към рафта вдясно и взима една папка. Купчина листове се разпиляват на пода.
— Ще ги събера — Лори пристъпва към нея, но се подхлъзва и залита.
Елин се хвърля и я сграбчва за ръката, за да не падне.
— Разминах се на косъм — Лори се изправя.
— Добре ли си?
— Благодарение на бързата ти реакция.
— Практика — усмихва се Елин. — Мама непрекъснато падаше миналата година. Шегуваше се, че се нуждае от дюшек, не килим.
Гласът й потрепера. Ужасена е от сълзите, които бликват в очите й. Вечно ли ще бъде такава скръбта й? Смущаващо силна и пронизваща?
Лори се вглежда изпитателно в нея.
— Ти ли се грижеше за нея?
— Да, общо взето, през цялото време в последните няколко месеца. И без това бях в отпуск, затова… — Елин се чува, че обяснява, но не достатъчно добре, и се поправя. — Исках да го правя. Имахме и болногледачки, но на мама й харесваше да съм при нея.
— Не знаех — тихо казва Лори.
Елин повдига рамене.
— Радвам се, че го направих.
И това е вярно. Не може да го обясни по-добре. Докато не се случи, тя не знаеше, че е способна на такова голямо търпение и безкористност, но не й беше трудно.
Грижите за майка й като отплата… Елин откри нещо изключително възнаграждаващо в неизменната рутинност на задачите. Нямаше я непредсказуемостта на полицейската работа, дразнещото чувство, че оставяш нещо недовършено.
— Мисля, че е изумително да правиш това за някого. Майка ти… беше прекрасен човек.
Елин примигва стъписано. Ето я пак предишната Лори — изразени с лекота чувства, както дадени, така и получени. Без да иска нищо в замяна.
Тя отваря уста и се приготвя да отговори, но думите засядат в гърлото й. Очите им се срещат и Елин отмества поглед встрани.
Навежда се и събира на купчина падналите листове. Осъзнава, че не са само листове, а има и снимки. Най-горната е натрапчива — редица жени, седнали навън на верандата. Кльощави са, изглеждат болнави, очите им са обърнати към обектива. Всъщност гледат право в нея.
Пациентки, мисли Елин и потреперва от това осезаемо нахлуване на миналото в настоящето, изведнъж съзнава колко малко я разделя от онова, което е било преди.
Внезапно я стяга гърлото. Трудно й е да си поеме дъх, гърдите й се повдигат, белите й дробове сякаш са пълни с течност.
Не изпадай в паника. Не позволявай паниката да те завладее. Не тук. Не пред Лори.
Лори я поглежда изпитателно.
— Нещо не е наред ли?
Елин бърка в джоба си и обхваща с пръсти инхалатора.
— Добре съм — тя го натиска силно и поема аерозола дълбоко в дробовете си. — Астма. Влоши се през последната година и нещо. Мисля, че надморската височина не помага, нито прахта тук.
Лори продължава да я наблюдава.
Това е лъжа, няма нищо общо с астмата. Елин е била на високи места и преди, но не си спомня да се е чувствала така.
Проблемът е това място. Тази сграда.
Тялото й реагира на нещо тук, нещо живо, дишащо, нещо втъкано в ДНК-то на сградата, част от стените и пода.
11
— Те няма да дойдат — Уил разбърква с лъжицата си остатъците от лимоновия мус и поглежда Елин.
Тя се преструва, че не го чува и слага в устата си късче шоколадова торта. Тестото е ронливо и шоколадът е горчив, но вкусът е разочарование — тортата е твърде плътна и напоена със сироп. Елин отмества настрана чинията.
— Елин? — Уил се опитва да привлече погледа й.
Тя поглежда масата. Две тумбести свещи, от които се стича восък, са поставени в керамични чинийки между тях. Шарките на дървото изпъкват на потрепващите пламъци. Върху масата стоят остатъците от вечерята — изпити до половина чаши с вино, кана вода с лед, хлъзгава от конденза, неизменната кошничка с хляб, който Уил винаги отказва да върне.
— Ел? Чуваш ли ме?
— Казахме към седем и нещо.
— Да… — Уил поглежда часовника си. — А вече минава девет. Не мисля, че…
Елин взима телефона си. Няма пропуснати обаждания, нито съобщения.
Лори и Айзак не дойдоха на вечерята. Пронизва я гняв и Елин се упреква: Той не се е променил. Никога няма да се промени. Защо си помислих, че би се променил?
В очите й парят сълзи на отчаяние и смущение. Елин се извръща и се преструва, че оглежда ресторанта. Оживен е, почти всички маси са пълни, чуват се тихи разговори. Вечер не е толкова пуст и празен. Ярката белота на стените е смекчена от огъня в камината и светлината на свещите, но стъклото се набива в очите. Елин го мрази. Ненавижда усещането колко уязвима я кара да се чувства.
Дори вечер прозорците доминират над всичко останало. Минават по цялата дължина на стаята като зейнал сценичен декор и мракът навън се слива със смъртнобледите релефни отражения на хората вътре.
Уил преплита пръсти с нейните.
— Разстроена си, нали? Очакваше нещо… — той се поколебава, — различно.
Елин посяга към каната с вода и налива малко в чашата си.
— Да, но не трябваше. Айзак си е такъв. За него всичко е въпрос на власт. Той изпитва някакво странно удоволствие да знае, че ще се ядосам. Това иска. Реакция.
— Забелязах и друга реакция — внимателно казва Уил. — Лори. Не си ми казвала, че я познаваш.
— Не мислех, че е важно — Елин се вглежда в свещта и потрепването на пламъка. — Беше отдавна. Бяхме деца.
Уил я чака да продължи.
— Майките ни бяха приятелки от училище. Нейната майка се омъжи за швейцарец, с когото се запозна, докато преподаваше английски в Япония. Преместиха се да живеят тук, когато се роди Лори — Елин повдига рамене. — Не ни идваха често на гости. Видях я само три-четири пъти.