Андромеда [A for Andromeda - bg]

— Тази програма е просто необятна. Мисля, че не сте в състояние да го проумеете!

— Хайде, Джон, обясни им — рече Рейнхарт.

Флеминг си пое дъх и продължи по-спокойно.

— Ако искате да изиграете една прилична игра на дама с компютър, трябва да можете да въведете в него програма от около пет хиляди информационни единици. Ако желаете да играете с компютъра шах — самият аз съм играл неведнъж, трябва да въведете около петнадесет хиляди единици. За да въведете този материал — той махна с ръка към листовете пред Вандънбърг, — се нуждаете от компютър, който да има капацитет, за да приеме милиард или още по-точно — милиарди числа, преди изобщо да започне работа с данните.

Най-после бе спечелил вниманието на присъствуващите — това бе интелект, достоен за уважение.

— В такъв случай всичко опира до капацитета — каза Осборн.

Флеминг отрицателно поклати глава.

— Става въпрос не само за това, но за нов принцип. В света няма такава апаратура… — Той се замисли за подходящ пример, а останалите търпеливо го изчакваха. — Най-новите компютри все още работят с бързина, която се измерва в микросекунди. Тази машина трябва да работи в наносекунди — в противен случай, когато тя завърши обработката на цялото това огромно количество данни, ние ще бъдем старци. Ще й бъде нужна памет — вероятно нискотемпературна памет — с капацитет най-малко на човешки мозък и далеч по-ефективно управление.

— Това доказано ли е? — попита Ратклиф.

— А вие какво очаквате? Първо, ни трябват средствата, с които да го докажем. Какъвто и да е разумът, изпращащ това съобщение, той е много по-развит от нашия. Не знаем нито защо го праща, нито на кого го праща. Само знаем, че е нещо, което ние не бихме могли да направим. Просто сме homo sapiens, които с труд крачат напред. Ако искаме да го интерпретираме… Той замълча. — Ако…

— Това е теория, нали?

— Това е подробен анализ.

Министърът се обърна още веднъж към Рейнхарт.

— Смятате ли, че може да се докаже?

— Аз мога — заяви Флеминг.

— Попитах професора.

— Мога да го докажа, като направя компютър, който ще поеме програмата — каза Флеминг, без да обръща внимание на забележката. — Това е целта.

— Реална ли е?

— Самото съобщение го изисква.

Министърът започна да губи търпение. Той забарабани с ъгловатите си пръсти по масата.

— Господин професоре?

Рейнхарт се замисли не толкова за това, в което вярваше, а в това как ще го каже:

— Ще отнеме много време.

— Но това се иска, така ли?

— Сигурно.

— Ще имам нужда от най-добрия наличен компютър, за да работя с него — каза Флеминг тъй, сякаш въпросът беше вече решен. — Както и от целия ни досегашен екип.

Осборн доби скръбно изражение. Проблемът все още беше под съмнение за всички посветени, а министърът май започваше да се обижда.

— Можем да ви предоставим университетските компютри — рече той така, сякаш говореше за всекидневни неща. Внезапно търпението на Флеминг се изчерпи.