Андромеда [A for Andromeda - bg]
- Автор: Хойл Фред, Эллиот Джон
- Серия: Андромеда #1
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Юлиана Цветкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Андромеда [A for Andromeda - bg]». Краткое содержание книги:
Нов радиотелескоп, проектиран от младите учени Джон Флеминг и Денис Бриджър, под ръководството на професор Ренйхар, е издигнат в Болдършо Фел. Непосредствено преди официалното му откриване, телескопът улавя сигнал от далечната галактика Андромеда. Изследвайки сигнала, Флеминг разбира, че това е информация, която съдържа проект и данни за създаването на сложна изчислителна машина. Британското правителство разрешава строежа на този свръхкомпютър във военната база Торнес в Шотландия. Към екипа в Торнес се включва и биолога Маделин Доней, която получава от машината всички необходими данни за създаването на жива клетка. Създавайки живо създание по инструкциите на машината, Флеминг започва силно да се съмнява в целите, с които е изпратен космическия сигнал от Андромеда.
— Да — отвърна Флеминг.
Министърът плавно продължи:
— …каквато по една случайност имаме на Земята?
— Такава нямаме.
— Ако не такава, подобна. Възможно ли е това?
— Точно това стана.
Флеминг направи на присъствуващите двойствено впечатление. Те често бяха ставали свидетели на подобни случаи — млади, отдадени на науката учени, които бяха упорити и раздразнителни и проявяваха нетърпеливост към процедурите на комитета, но при все това с тях трябваше да се отнасят много внимателно, защото може би имаха нещо ценно в главите си. Тези чиновници, достойни за присмех, не бяха глупаци — те бяха свикнали да правят точна преценка на хората и положението. От това, какво мислеха Вандънбърг, Осборн и Рейнхарт, зависеше много. Ратклиф се обърна към професора.
— Аритметиката е универсална — отвърна Рейнхарт. — Електронните изчисления също могат да се окажат универсални.
— И в крайна сметка това май е единственият начин за изчисляване — намеси се Флеминг.
Вандънбърг вдигна поглед от листовете.
— Чудя се…
— Вижте какво — прекъсна го Флеминг, — съобщението се излъчва непрекъснато. Ако имате някоя по-добра идея, заемете се с него вие.
Рейнхарт неспокойно погледна към Осборн, който следеше развоя на разговора, като че броеше точките на мач по крикет.
— Не можете ли да използувате машина, която имаме в момента? — попита той.
— Казах вече!
— Въпросът е доста основателен — меко забеляза министърът.
Флеминг разгорещено се обърна към него.
— Тази програма е просто необятна. Мисля, че не сте в състояние да го проумеете!
— Хайде, Джон, обясни им — рече Рейнхарт.
Флеминг си пое дъх и продължи по-спокойно.
— Ако искате да изиграете една прилична игра на дама с компютър, трябва да можете да въведете в него програма от около пет хиляди информационни единици. Ако желаете да играете с компютъра шах — самият аз съм играл неведнъж, трябва да въведете около петнадесет хиляди единици. За да въведете този материал — той махна с ръка към листовете пред Вандънбърг, — се нуждаете от компютър, който да има капацитет, за да приеме милиард или още по-точно — милиарди числа, преди изобщо да започне работа с данните.
Най-после бе спечелил вниманието на присъствуващите — това бе интелект, достоен за уважение.
— В такъв случай всичко опира до капацитета — каза Осборн.
Флеминг отрицателно поклати глава.
— Става въпрос не само за това, но за нов принцип. В света няма такава апаратура… — Той се замисли за подходящ пример, а останалите търпеливо го изчакваха. — Най-новите компютри все още работят с бързина, която се измерва в микросекунди. Тази машина трябва да работи в наносекунди — в противен случай, когато тя завърши обработката на цялото това огромно количество данни, ние ще бъдем старци. Ще й бъде нужна памет — вероятно нискотемпературна памет — с капацитет най-малко на човешки мозък и далеч по-ефективно управление.
— Това доказано ли е? — попита Ратклиф.
— А вие какво очаквате? Първо, ни трябват средствата, с които да го докажем. Какъвто и да е разумът, изпращащ това съобщение, той е много по-развит от нашия. Не знаем нито защо го праща, нито на кого го праща. Само знаем, че е нещо, което ние не бихме могли да направим. Просто сме homo sapiens, които с труд крачат напред. Ако искаме да го интерпретираме… Той замълча. — Ако…
— Това е теория, нали?
— Това е подробен анализ.
Министърът се обърна още веднъж към Рейнхарт.
— Смятате ли, че може да се докаже?
— Аз мога — заяви Флеминг.
— Попитах професора.
— Мога да го докажа, като направя компютър, който ще поеме програмата — каза Флеминг, без да обръща внимание на забележката. — Това е целта.
— Реална ли е?
— Самото съобщение го изисква.
Министърът започна да губи търпение. Той забарабани с ъгловатите си пръсти по масата.
— Господин професоре?
Рейнхарт се замисли не толкова за това, в което вярваше, а в това как ще го каже:
— Ще отнеме много време.
— Но това се иска, така ли?
— Сигурно.
— Ще имам нужда от най-добрия наличен компютър, за да работя с него — каза Флеминг тъй, сякаш въпросът беше вече решен. — Както и от целия ни досегашен екип.
Осборн доби скръбно изражение. Проблемът все още беше под съмнение за всички посветени, а министърът май започваше да се обижда.
— Можем да ви предоставим университетските компютри — рече той така, сякаш говореше за всекидневни неща. Внезапно търпението на Флеминг се изчерпи.