Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
После пикадорите се разотидоха по местата си и на арената със силно пръхтене се втурна бикът. Осветените от яркото слънце слабовати коне също пръхтяха, но от ужас и се въртяха неспокойно под ездачите, които ги пришпорваха и ги насочваха срещу противника. Проблесна първото острие… впи се в целта…, тогава се разнесе звук, какъвто Земята още не бе чувала.
Вопъл на болка се изтръгна от десет хиляди ранени — но когато тези десет хиляди души се опомниха от стреса, те не намериха по себе си нито драскотина. Така или иначе с бикоборството бе приключено — и не само тогава, а завинаги, защото вестта за случилото се се разпространи бързо. Струваше си да се помни колко потресени бяха aficionados2 — едва ли и един на десет човека си потърси обратно парите; на всичко отгоре лондонският „Дейли мирър“ посипа сол в раната — предложи на испанците в замяна на традиционния национален спорт да се захванат с крикет.
— Може и да сте прав — каза старият уелсец. — Да допуснем, че подбудите на Свръхвладетелите са най-добри… според техните критерии и тези критерии могат понякога да съвпадат с нашите. И все пак те самоволно се намесиха в живота ни, ние не сме ги викали и не сме ги молили да преобърнат нашия свят с главата надолу и да разрушат идеалите ни…, да, нашите идеали и държави, за чиято независимост се бориха толкова много поколения.
— Аз съм роден в малка страна, на която също се наложи да се бори за свободата си и въпреки това стоя зад Карелен — възрази Стормгрен. — Вие можете да му попречите, може дори заради вас той да не успее така бързо да достигне до целта си, но в крайна сметка не сте в състояние да промените нищо. Не се съмнявам, че сте искрени в убежденията си; страхувате се, че в бъдещата Световна държава няма да се съхранят традициите и културата на малките страни — и аз мога да разбера това. Но в едно не сте прави — безполезно е да се закотвяте в миналото. Суверенната държава на Земята беше отмряла още преди да се появят Свръхвладетелите. Те само ускориха нейната гибел и никой вече не може да спаси този суверенитет. Няма и смисъл да се опитва.
Отговор не последва — човекът срещу Стормгрен не помръдна, не промълви нито дума. Седеше неподвижно и с полуотворени устни — очите му сега бяха не само слепи, но и безжизнени. Всички останали също бяха застинали, окаменели в някакви неестествени, напрегнати пози. Стормгрен усети, че се задушава от ужас, стана и гърбом запристъпва към вратата. Внезапно в тишината прозвуча глас:
— Много мило казано, Рики, благодаря ви! Сега изглежда можем да си ходим.
Стормгрен рязко се обърна и се втренчи в полумрака на коридора. Там на равнището на лицето му във въздуха плаваше малко, без нито една гънка, съвсем гладко кълбо — това несъмнено беше източникът на пуснатата от Свръхвладетелите тайнствена сила. Стормгрен чуваше, а може би само му се струваше така, тихо бучене, също като от кошер в приятната ленива отпадналост на топъл летен ден.
— Карелен! Слава Богу! Но какво им сторихте?
— Успокойте се, те са живи и здрави. Може да го наречете един вид парализа, но всичко е много сложно за обяснение. Животът им в момента тече хиляди пъти по-бавно от нормалното. Когато си отидем, те няма и да разберат какво се е случило.
— Ще ги оставите така до идването на полицията?
— Не. Имам по-добър план. Ще ги пусна.
Стормгрен се изуми, че му стана толкова леко на душата. Огледа с прощален поглед подземната стаичка и всички, които бяха застинали в нея. Джо стоеше на един крак и гледаше безсмислено някъде в пространството. Стормгрен внезапно се разсмя и порови из джобовете си.
— Благодаря ти за гостоприемството, Джо — каза той. — Все пак ще ти оставя нещо за спомен.
Той се порови известно време в няколко късчета хартия и накрая изчисли какво е проиграл. После на един сравнително чист лист четливо написа:
ДО МАНХАТЪНСКА БАНКА
Моля да се изплатят на Джо сто тридесет и пет долара и петдесет цента (135.50).