Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Джо така явно се опиваше от разказа си, че Стормгрен трудно сдържаше своята усмивка. И въпреки това той наистина се разтревожи. Похитителите бяха доста изобретателни и бе много възможно да са се изплъзнали на Попечителя. И нямаше никакви гаранции, че Карелен чак толкова ще се загрижи за безопасността на генералния секретар. Джо също не бе много уверен в това. Може би и поради тази причина откровеничеше и проверяваше как ще се отнесе Стормгрен към случилото се. Въпреки тревогата си, трябваше да се престори на невъзмутим. И той каза с презрение:
— Явно всички вие сте истински глупци. Наистина ли, според вас, Свръхвладетелите могат да бъдат така лесно излъгани? И какво се надявате да постигнете с това?
Джо му предложи цигара, но Стормгрен отказа. Тогава той запуши сам и приседна до масата. Чу се зловещ трясък и великанът внезапно се изправи.
— Съвсем разбираемо е защо действаме така — започна той. — Видяхме, че няма смисъл да уговаряме и убеждаваме, затова се наложи да действаме по друг начин. Нелегални дейци е имало на света и по-рано и дори силата на Карелен да е огромна, няма да му е лесно да се справи с нас. Ние започваме борба за независимост. Разберете ме правилно. Не желаем никакво насилие — във всеки случай поне засега — но Свръхвладетелите волю-неволю се нуждаят от земни помощници. А на тях ние можем да им създадем куп неприятности.
„И, очевидно, започвате с мене“ — помисли си Стормгрен. Изглежда Джо съвсем не разказа всичко. Наистина ли тези нелегални дейци си бяха въобразили, че на Карелен може да се повлияе с някакви гангстерски прийоми. Във всеки случай, едно добре организирано съпротивително движение наистина можеше да усложни много живота. Този Джо напипваше единственото уязвимо място във властта на Свръхвладетелите. Действително всички техни разпореждания се изпълняваха от помощници-хора. Ако тези хора се изплашеха така, че да престанат да се подчиняват, то цялата система щеше да рухне. Впрочем, едва ли… Стормгрен си помисли, че Карелен сигурно щеше да намери бързо някакъв изход.
— Какво смятате да правите с мен? — попита накрая той. — Аз съм заложник, така ли?
— Не се безпокойте, ние ще се погрижим за вас. Тези дни очакваме някои гости, а дотогава ще се постараем да не скучаете.
Джо добави няколко думи на своя език и единият от съратниците му сложи на масата неразпечатана колода карти.
— Доставихме ги специално за вас — поясни той. — Чел съм в „Тайм“, че здравата поигравате покер. — Джо внезапно заговори много сериозно и дори загрижено: — Надявам се, че не сте зле със сухото. Не съобразихме да проверим. Как да ви кажа…, просто ни е неудобно да вземаме чекове.
Ошашавен, Стормгрен втренчи ококорените си очи в своите тъмничари. И внезапно проумя — но това беше презабавно! Сега той беше избавен от своите задължения и тревоги, от цялата суета. Отсега нататък всичко това щеше да е задължение на ван Риберг. Каквото и да се случеше, той сам не би могъл да стори нищо. Не беше ли чудесно, че тези невъобразими похитители просто жадуваха да поиграят с него покер!
Стормгрен се облегна на стола и искрено се разсмя — не беше се смял така вече много години.
„Няма съмнение, че Уейнрайт не лъже — размишляваше мрачно ван Риберг. — Възможно е дори да подозира кои са похитителите на Стормгрен, но да не знае със сигурност. Но постъпката им не одобрява. Изглежда, че в последно време екстремисти от Лигата го притискат по всякакъв начин, за да действа по-решително. И сега просто са започнали да действат сами.“
Нямаше спор, че похищението е организирано чудесно. Стормгрен можеше да е скрит в кое и да е ъгълче на земното кълбо и едва ли имаше възможност да се попадне на следите му. „И все пак трябва да се предприеме нещо и то по-скоро!“ — реши ван Риберг. Той трепереше в душата си пред Карелен, макар че често пускаше шеги по негов адрес. Беше му страшно дори да си помисли, че трябва да се обърне пряко към Попечителя, но друг изход нямаше.
Отделът за свръзки заемаше целия последен етаж на огромното здание. По цялата дължина на залата бяха наредени телетайпи — едни мълчаха, а други делово почукваха. Чрез тях постъпваше нескончаемият поток от статистически данни — обем на производството, численост на населението, изчерпателни сведения за цялата световна икономика. Сигурно някъде във висините, на кораба на Карелен имаше нещо подобно на тази зала — ледени тръпки полазваха по кожата на ван Риберг, когато той гадаеше какви ли непознати чудовища се движат там от апарат на апарат и събират отчетите, които Земята изпраща на Свръхвладетелите.