Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
В полумрака както при слънчево затъмнение ван Риберг проследи кораба, докато той заедно с чудовищната си сянка не се скри на юг. Не се чуваше нито звук, нито свистене във въздуха, което означа, че корабът не е толкова ниско, колкото изглежда — височината беше не по-малко от километър. А после цялата сграда се разтърси от удара на въздушната вълна и някъде със звън по пода се посипаха строшени стъкла.
Зад гърба му изведнъж зазвъняха всички телефони, но ван Риберг не помръдна. Стоеше така — подпрян на перваза, загледан на юг, потресен от тази безмерна мощ.
Стормгрен говореше, но мислите му бяха другаде. Беше пленник на тези хора, стараеше се да им даде някакъв отпор, а в същото време у него блещукаше надеждата, че те изведнъж ще му помогнат да разкрие тайната на Карелен. Това беше опасна игра, но, колкото и да бе странно, тя му доставяше истинска наслада.
Най-много въпроси задаваше слепият. Беше поразително с каква скорост неговият пъргав ум подбираше всички възможности, изследваше и отхвърляше всички теории, от които Стормгрен отдавна се бе отказал. Уелсецът въздъхна и се облегна на стола.
— Всичко това е напразно — смирено каза той. — Нужна ни е повече информация. Не трябва да разсъждаваме, а да действаме.
Незрящите му замислени очи сякаш гледаха право в Стормгрен. Слепият неспокойно забарабани с пръсти по масата — беше признак на нерешителност, нещо, което Стормгрен забеляза у него за пръв път. После продължи:
— Малко ми е странно, господин генерален секретар, че вие никога не сте опитали да разузнаете нещо повече за Свръхвладетелите.
— А какво, според вас, можех да направя? — хладно попита Стормгрен, като се стараеше да изглежда равнодушен. — Казах ви, че помещението, в което говоря с Карелен има само един изход — през него попадам там, откъдето са ме взели.
— А може би ако се изобретят някакви прибори, те ще ни разкрият нещо — размишляваше другият на глас. — Самият аз не съм компетентен, но над това, разбира се, можем да помислим. Съгласен ли сте да ни помогнете, ако ви освободим?
— Разберете ме правилно веднъж завинаги! — ядоса се Стормгрен. — Карелен се стреми да обедини човечеството и аз не бих помръднал пръста си, за да помагам на враговете му. Не знам какви точно са целите му, но вярвам, че няма да се случи нищо лошо.
— Какви доказателства имате?
— Всичките негови действия от самото начало, когато се появиха корабите. Назовете ми едно единствено нещо, което, ако се замислим по-дълбоко, не ни е донесло добро? — Стормгрен замълча, прехвърляйки в паметта си миналите години. Усмихна се. — Ако ви е нужно ясно доказателство за присъщата на Свръхвладетелите — как да го кажа — доброжелателност, спомнете си как те забраниха жестокото отношение към животните още преди да изтече месец от тяхното пристигане. Отначало се съмнявах в Карелен, но тази забрана прогони всичките ми съмнения, макар че ми създаде повече грижи от всички други негови заповеди.
Стормгрен си помисли, че не преувеличава. Случаят бе наистина извънреден и за пръв път се разбра, че Свръхвладетелите не търпят жестокостта. Струваше му се, че тази тяхна нетърпимост, както и страстта към справедливост и ред са техните преобладаващи чувства, доколкото можеше да се съди по действията им.
Тогава беше единственият случай, когато Карелен показа своя гняв или това, което приличаше на гняв. „Можете, ако ви харесва, да се избивате помежду си — заяви той, — това са ваши работи и ваши закони. Но ако убивате животните, които населяват заедно с вас вашия свят, освен за храна или при самоотбрана, ще отговаряте пред мен!“
Отначало никой не разбра колко широко трябва да се тълкува тази забрана и по какъв начин Карелен ще застави хората да й се подчиняват. Не се наложи да се чака много.
Трибуните на Плаца дел Торо в Мадрид бяха претъпкани за предстоящата корида — започваше парадът на матадорите и техните помощници. Сякаш всичко си беше както винаги — под яркото слънце блестяха осветените по обичая костюми, тълпата приветстваше своите любимци, така както е било стотици пъти преди това. Но тук-там към небето се повдигаха главите на зрители, които тревожно поглеждаха към равнодушното чудовище, сребреещо на петдесет километра над Мадрид.