Краят на детството

Няколко минути двамата мълчаха — физикът старателно изпълваше бележника си със своите мънички заврънкулки. Стормгрен следеше графита на неговия молив и се питаше защо този човек — надарен с блестящи качества, непостижими за самия Стормгрен — наистина не беше станал известна величина в научния свят. Спомни си злите и не съвсем справедливи думи на един приятел от Държавния департамент: „На най-добрите си работници французите гледат като на нещо второкласно.“ Дювал беше пример за това, че в тези думи имаше частица истина.

Физикът кимна с удовлетворение сам на себе си и се наклони към Стормгрен, насочил в него молива си.

— Рики, а защо мислите, че този Кареленов телевизор, както го наричате, е наистина телевизор, а не илюзия?

— Никога не съм се съмнявал в това. Какво друго би могло да е?

— Казвате — „изглежда“? Тоест, външният му вид е както на нашите телевизори?

— Да, разбира се.

— Ето това ми се струва подозрително. Едва ли Свръхвладетелите ще използват такава груба техника — при тях по-скоро картината се образува направо във въздуха. А и за какво му е на Карелен да прибягва до помощта на телевизор? Простотата винаги е била най-доброто решение. Не ви ли изглежда правдоподобно, че този ваш телеекран е просто поляризирано стъкло?

Стормгрен така се ядоса на себе си, че минута-две не отвърна и само се рови в паметта си. Не беше се съмнявал в думите на Карелен нито веднъж, но впрочем нима Попечителят бе споменавал някога, че може да използва телевизора? Стормгрен не се беше съмнявал в това и изглежда с лекота бяха го измамили — използвали са естествения ход на човешката мисъл. Би могло да бъде така, ако разбира се догадката на Дювал беше вярна. Сякаш пак бързаше с изводите си — все още нищо не бе доказал.