Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Предполагам, че сте дошли, за да обсъдим условията. Какъв откуп сте определили за мен?
Тук той забеляза, че някой встрани стенографира думите му. Обстановката бе делова.
Отзова се шефът, който говореше напевно, сякаш е родом от Уелс.
— Може и така да се каже, господин главен секретар. Но ни трябват не пари, а сведения.
„Ето какво било!“ — помисли си Стормгрен. Разпитваха го като военнопленник.
— Вие сам знаете за какво се борим — напевно продължи уелсецът. — Ако ви е угодно, можете да ни наречете съпротивително движение. Убедени сме, че рано или късно Земята ще поведе борба за независимостта си и знаем, че открита война е невъзможна — остават ни само неподчинението, саботажът и други подобни. Похитихме ви отчасти затова, да покажем на Карелен, че сме добре организирани и ще действаме решително. Но главното е, че вие сте единственият, от когото можем да научим нещо за Свръхвладетелите. Вие сте разумен човек, мистър Стормгрен. Помогнете ни и ние ще ви върнем свободата.
— А какво всъщност искате да узнаете? — внимателно попита Стормгрен.
Струваше му се, че удивителните очи на събеседника му проникват в най-потайните глъбини на неговото съзнание — той не бе срещал никога в живота си такъв поглед. Не веднага напевният глас отвърна:
— Знаете ли в крайна сметка кои са или какво са Свръхвладетелите?
Стормгрен едва сдържа усмивката си.
— Повярвайте ми — каза той, — че не по-малко от вас желая да разкрия тази тайна.
— Значи сте съгласен да отговаряте на нашите въпроси?
— Не мога да обещая. Но е възможно и да отговарям.
Той чу как Джо въздъхна с облекчение, а всички в стаята се раздвижиха за миг и сетне замръзнаха в очакване.
— Ние можем приблизително да си представим при какви обстоятелства се срещате с Карелен. Но може би вие ще опишете това по-подробно, без да изпускате дори и най-несъщественото?
Молбата им се стори достатъчно безобидна на Стормгрен. Беше отговарял десетки пъти на подобни въпроси, а сега това щеше да изглежда като готовност да им помогне. Пред него стояха явно умни и проницателни хора и може би щяха да разберат някои неща. Ако можеха да извлекат от неговия разказ някакви нови сведения — още по-добре. Може би щяха да ги споделят и с него. Във всеки случай това нямаше да навреди на Карелен.
Стормгрен порови из джобовете си, намери молив и стар плик за писма. Нахвърли набързо чертеж и започна да обяснява:
— Вие разбира се знаете, че един път в седмицата те изпращат малък летателен апарат, който ме отвежда до кораба на Карелен. По тази машина не се вижда никакъв двигател или нещо подобно. Как се влиза вътре естествено също знаете — заснети са достатъчно телескопични филми. Вратата — ако това може да се нарече врата — се появява и аз влизам в неголяма стая, където има само стол, маса и телеекран. Разположението примерно е такова.
Той прибута плика към възрастния уелсец, но другият не погледна чертежа. Странните очи продължаваха неотклонно да гледат Стормгрен и на него му се стори, че нещо се е променило в тяхната глъбина. Настъпи мъртва тишина и Стормгрен чу как зад него дишането на Джо изведнъж пресекна.
Озадачен и подразнен Стормгрен гледаше в тези очи от упор — и накрая разбра. Смути се, смачка плика на твърда топка и я хвърли на пода.
Ето защо се е чувствал така неловко под погледа на тези сиви очи. Човекът срещу него беше сляп.
Ван Риберг не опита повече да се свърже с Карелен. Като цяло работата в неговото ведомство продължи в своите коловози: изпращаха се статистически данни, резюмета от световната преса и прочие. В Париж юристите все още спореха за всяка точка от бъдещата Световна конституция, но това засега не го вълнуваше. Трябваше да представи окончателния проект на Попечителя само след две седмици — ако до тогава текстът не беше готов, Карелен несъмнено щеше да постъпи така, както счете за нужно.
А за Стормгрен все още нямаше никакви известия.
Ван Риберг говореше по диктофона, когато изведнъж звънна телефонът за спешни свръзки. Той вдигна слушалката към ухото си. Слушаше и все повече недоумяваше. После бързо затвори телефона, втурна се към прозореца и го разтвори широко. Далече долу из улиците нарастваше вопълът на изумлението и колите спираха.
Беше истина — небето бе пусто. Корабът на Карелен, неизменният символ на властта на Свръхвладетелите беше изчезнал. Ван Риберг огледа висините, докъдето стигаше погледът му — нямаше никаква следа. И изведнъж притъмня — сякаш посред бял ден настава нощ. Ниско от север над самите покриви на нюйоркските небостъргачи налетя исполински кораб, който чернееше в полумрака като градоносен облак. Ван Риберг неволно се отдръпна. Винаги беше знаел, че корабите на Свръхвладетелите са грамадни, но беше едно, когато такава планина се рее в недосегаемите висини и съвсем друго — когато подобно чудовище прелита над главата ти като облак, гонен от самия дявол.