Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Лигата за освобождение и сие сигурно няма да са много доволни — продължи Карелен, — но обстановката малко ще се поразведри. Това, между другото, не трябва да се записва.
Често сте ми казвали, Рики, че както и да изглеждаме, човечеството бързо ще привикне с нашия облик. Това само доказва колко слабо е въображението ви. Самият вие може би бързо ще свикнете, но не забравяйте, че повечето от хората са недостатъчно образовани, за да бъдат изкоренени техните предразсъдъци и суеверия, трупани с години.
Не се съмнявайте, че знаем това-онова за човешката психология. Добре ни е известно какво ще стане, ако се разкрием пред вашия свят на днешното му равнище на развитие. Няма да навлизам в подробности дори с вас, но ми повярвайте. Ние твърдо ви обещаваме — и дано това да ви удовлетвори в някаква степен — че след петдесет години, когато при вас се сменят две поколения, ние ще излезем от корабите си и хората ще ни видят такива, каквито сме.
Стормгрен замълча — трябваше му време, за да свикне с чутото. Думите на Попечителя не му донесоха удовлетворението, което би изпитал по-рано. Този частичен успех наистина малко го изненада и за миг поразклати доскорошната му решителност. С времето истината щеше да излезе наяве — едва ли имаше нужда да се извърши замисленото, а и не беше благоразумно. Освен само от чист егоизъм — Стормгрен едва ли би живял още цели петдесет години.
Сякаш забелязал неговата разсеяност, Карелен допълни:
— Съжалявам, ако съм ви разочаровал, но в крайна сметка на вас вече няма да ви се налага да отговаряте за политиката на близкото бъдеще. Може би ви се струва, че страховете ни са напразни, но повярвайте — отдавна сме се убедили, че всеки друг път е опасен.
Стормгрен се задъха и нетърпеливо се наклони напред:
— Значи все пак хората някога са ви виждали!
— Не съм казал това — бързо възрази Карелен. — Вашата планета не е единствената, за която ние отговаряме.
Но Стормгрен бе настоятелен:
— Ние имаме много предания за това как някога Земята е била посещавана от небесни пришълци.
— Знам, чел съм отчетите на Института за древна история. Ако съдя по тези отчети — вашата Земя е кръстовище на всички пътища във Вселената.
— А може би за някои от пришълците не знаете — упорстваше Стормгрен. — Възможно е, дори ако ни следите хиляди години, което според мен е малко вероятно.
— Според мен, също — промълви Карелен.
Този неясен отговор не значеше нищо и тогава Стормгрен се реши.
— Карелен — малко рязко каза той, — аз ще нахвърлям текста на съобщението и ще ви го дам за одобрение. Но си запазвам правото да продължа да ви досаждам и ако открия някаква възможност, с всички сили да се постарая да разгадая тайната ви.
— В това не се и съмнявам — в отговора на Карелен се усещаше насмешка.
— И вие не сте против?
— Никак, но до известен предел — не си струва да се използва ядрено оръжие, отровен газ или каквото и да е, което би могло да подкопае дружеските ни отношения.
Стормгрен се запита дали Карелен се догажда за нещо и до каква степен. Той се шегуваше, но в шегата му прозираше разбиране, а може би дори и поощрение. Стормгрен не бе сигурен.
— Радвам се да чуя това — каза той, като се стараеше гласът му да не издаде неговото вълнение.
Стана и затвори куфарчето си. Пръстите му леко докоснаха ключалката.
— Сега ще напиша съобщението — повтори той — и още днес ще ви го предам по телетайпа.
Докато говореше това, той натисна тайния бутон и разбра, че страховете му са били напразни. Възприятията на Карелен не бяха по-тънки от човешките. Попечителят разбира се нищо не беше забелязал, защото докато се прощаваха той произнесе думите-шифър, с които се разкриваше входът и гласът му прозвуча както винаги.
Въпреки това Стормгрен се почувства като крадльо, който се изнизва от магазин под зоркия поглед на детектив и когато стената се закри зад него, без да остави никаква следа от входа, от него се изтръгна въздишка на облекчение.
— Съгласен съм, че досегашните ми теории не бяха много удачни — каза ван Риберг. — И все пак какво ще кажете сега?
— Непременно ли трябва да го знаете? — въздъхна Стормгрен.
Питър сякаш не забеляза въздишката му.
— Всъщност това не е моя мисъл — скромно призна той. — Натъкнах се на нея в един разказ на Честъртън. Да допуснем, че Свръхвладетелите скриват точно това — че няма какво да крият?
— Звучи ми сложно, не ви разбрах — каза Стормгрен, но любопитството му бе провокирано.