Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Е, татко — попита младият човек, — получихте ли сведенията, от които се нуждаехте?
— Напълно, сине, и дори нещо повече, дадох необходимите нареждания.
— Какво! — извика офицерът с неизразимо учудване. — Нима тези крясъци, които идеха от всички посоки на хоризонта…
— Тази странна какофония, която сигурно е разстроила ужасно нервите ви, не беше нищо друго освен един много ясен език и, най-важното, напълно разбираем за ония, които го говорят.
— Искате да кажете: които го крещят, скъпи татко — вметна дон Хосе, смеейки се.
— Точно така — отвърна дон Агостин със същия тон. — С една дума, това е вид телеграфия, която ни върши много добра работа.
— Много находчиво — каза графът — и сигурно действително ви върши сериозна работа.
— Ако познавахте обичаите на червенокожите — продължи дон Хосе, — щяхте да се смаете от изяществото и тънкия ум на тези индианци, които вие презрително наричате „диваци“, понеже не искат да приемат вашата цивилизация и предпочитат своята. Ето например, без да стигаме по-далеч, ако воините от някое племе са поели по пътеката на войната, им е забранено да произнасят дори една-единствена дума, когато предполагат, че се намират близо до врага, когото преследват или от когото се смятат преследвани, защото в горите звукът се чува с невъобразима яснота — дори когато човек говори тихо, рискува да бъде чут често от доста голямо разстояние.
— Хм! — промърмори полковникът. — При такива условия сигурно е доста трудно да се дават или да се получават необходимите нареждания.
— Ни най-малко, гласът се заменя с жестове, това, което наричат мимически език. Така, когато са на война, червенокожите имат мимически език или крещящ език. Какво мислите за тези диваци? Тия скотове без разум — „sin razon“ — както ги наричат испанците? Ако поживеете известно време с тях, ще се учудите на тяхната интелигентност и изтънченост.
— Може пък скоро да бъда принуден да живея с индианците.
— Тогава ще признаете, че това, което ви казвам сега, е истина.
— Убеден съм, че е така, драги дон Хосе, но позволете ми да се върна на сегашното ни положение и да помоля баща ви да ни каже дали сме изложени на сериозна опасност.
— Ето какво узнах: шейсет или осемдесет бандити метиси, спадащи към бандата на Койота…
— Нима този мерзавец оглавява тая разбойническа шайка?
— Не, изглежда, че той е сериозно ранен и се е разпоредил да го замества Урубуса21, неговият помощник. Сутринта този помощник, един голям негодник, престъпник като своя началник, напада дон Хосе и претърпя несполука, която го е вбесила. Той се е заклел да отмъсти на дон Хосе, отишъл е да потърси подкрепления и се е впуснал по следите ви.
— Следи, по които лесно се върви, защото смятахме, че няма защо да се страхуваме от тези негодници.
— Урубуса се преструва, че иска да отмъсти за началника си, но ето каква е истината: действителната му цел е да плени доня Луиса и ако успее да я отвлече, ще я върне само срещу огромен откуп. Изглежда, че знае с кого има работа и нищо не ще го накара да се откаже от това отвличане.
— Е-хе! — възкликна дон Хосе, смеейки се. — Струва ми се, че не бива да разчита на друг откуп освен на куршум в главата.
— И ако вие не го убиете, аз се наемам да го довърша — заяви полковникът с мрачна решителност.
— Благодаря, приятелю, разчитам на вас така, както разчитам на себе си.
— И имате право.
— Значи те се готвят да ни нападнат.
— Бога ми, да.
— Казвате, че са стотина души, скъпи татко.
— Малко по-малко, но както знаете, Хосе, всички са бандити, заслужаващи бесилка.
— Знаят ли те колко сме на брой?
— Смятат, че сме трийсетина, колкото сте били сутринта.
— Много добре, а колко сме в момента?
— Двеста и петдесет души ги следят по петите и ги обграждат от всички страни.
— Това е хубаво, татко, но ми се струва…
— Чакайте, синко…
Младият човек се поклони почтително.
— Втори отряд, състоящ се от триста души, се движи подир първия, за да затвори напълно обръча.
— Отлично.
— Но това не е всичко — продължи старецът. — Триста души, залегнали в тревата, в уговорения момент ще свалят и ще скъсат такъмите на конете, които ще пуснат на свобода. И най-после, хълмът, на който се намираме като в укрепление, има гарнизон от сто и двайсет души, всички доказали смелостта си и на чиято преданост можем да разчитаме. Как намирате тези приготовления?
21
Урубус — американски ястреб. — Б. пр.