Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Отлични, трябва да ви похваля за това, дон Агостин, нито един от бандитите няма да се измъкне.
— Надявам се.
— Но така ще се обремените с пленници.
— Не, те всички ще бъдат обесени — заяви дон Агостин със свъсени вежди и рязък, сух глас. — Аз искам да им дам страшен урок, който да запомнят. Да помилваме тези негодници, значи да ги окуражим да започнат наново, а като им дадем суров урок, те ще си вземат бележка и ще уважават семейството ми и приятелите ми, както правеха до днес. Необходим е пример, толкова по-зле за тях.
— Не знаете ли кога ще започне нападението? — запита полковникът.
— Бъдете спокоен, сеньор графе, ще бъдем предупредени съвсем навреме, за да вземем мерки.
— Ако ми позволите, сеньор дон Агостин, двамата с дон Хосе ще бдим специално над дамите.
— Вие сте мой гост, господин полковник — отвърна старецът, — имате право да изберете сам бойния пост, който предпочитате. Благодаря ви от все сърце, че се нагърбвате да пазите жена ми и дъщерите ми.
— Аз трябва да ви благодаря, сеньор — каза офицерът пламенно, — защото ми давате голямо доказателство за доверието си, като изпълнявате молбата ми.
— Ние, Die, се бием рамо до рамо, драги полковник, и се гордея с предложението, което ми правите.
Двамата млади мъже си стиснаха сърдечно ръцете и зачакаха с нетърпение сигнала за нападение. Луната се спускаше все по-ниско и по-ниско към хоризонта и скоро щеше да изчезне, студът пронизваше, нощта ставаше мрачна, зловеща тишина тегнеше над пустинята, всичко изглежда спеше и отпочиваше, чуваше се само мощното дишане на отдъхващата си природа.
Внезапно се чу квакане на грамадна градинска жаба, а след това се надигна крясък на майпури — тапир — от средата на реката, където несъмнено това животно правеше обичайната си баня. Полковникът усети, че някой му стиска ръката, и с тих като дихание глас дон Хосе му каза на ухото:
— Внимавайте!
— Благодаря! — отвърна офицерът със същия тон.
Зловещо мяукане на ягуар прозвуча с необикновена сила. Тогава се случи нещо странно. Само за няколко секунди хълмът и саваната внезапно бяха осветени на много голямо пространство от хиляди факли, а в далечината, по края на хоризонта, червените пламъци на огромен пожар образуваха злокобен и опустошителен пояс около хълма.
Саваната гореше! Тогава забелязаха разбойниците. Бандитите бяха пълзели през високата трева с такова търпение и такава ловкост, че когато часовите забелязаха приближаването им, не повярваха, че са толкова наблизо, оставаха им само няколко метра, най-много два-три, за да стъпят на площадката. Нямаше нищо по-противно и неприятно за очите от тези бандити с изпити, изкривени лица, с пламтящи погледи, въоръжени до зъби и едва покрити с мръсни дрипи. Когато разбраха, че са открити, всички нададоха едновременно ужасни крясъци, окуражавайки се по този начин да настъпят въпреки всичко.
Те се чувстваха загубени, трябваше или да победят, или да умрат: само смелостта можеше да ги спаси, защото скоро щеше да им бъде отрязан всякакъв път за отстъпление.
Действително пожарът, запален от червенокожите по заповед на дон Агостин, се приближаваше с главоломна бързина, разгарян от сутрешния вятър, който започваше да духа все по-силно.
Ако бандитите, нападнати от команчите, които не им даваха мира и ги изтласкваха напред, поискаха да отстъпят, това би било напълно невъзможно, защото бяха обкръжени от сили, десеторно по-многочислени. Те не мислеха нито за миг да се върнат обратно.
— Напред, mil rayos!22 — кресна главатарят им гръмогласно.
Този главатар, подобен на великан, с мъжка красота, с изтънчени маниери, сякаш се бе дегизирал, за да предприеме това гибелно нападение — толкова походката, държането и дори гласът и дрехите му контрастираха с цялото държане на мерзавците, които предвождате. С един огромен скок той се озова на площадката, където бе веднага последван от трийсетина бандити, чийто брой всеки миг растеше, тъй че след по-малко от десет минути там се намираха повече от шейсет-седемдесет души, които тутакси застанаха зад предводителя си. Щом стъпи на площадката, той сложи на лицето си маска от черно кадифе. Боят започна веднага с ужасна сила и ожесточение.
— Напред, койоти! — викаше главатарят при всеки удар, който нанасяше.
— Напред, койоти! Напред! — откликваха хрипкавите гласове на бандитите.
Както казахме, трите дами се бяха подслонили в дъното на колибата, тъй като това място най-малко беше изложено на нападение. По злополучна случайност бандитите, катерейки се както завърнат по склоновете на хълма, неволно се бяха съсредоточили в тази точка, която най-лесно можеше да се изкачи, тъй че най-ожесточената битка неминуемо щеше да се пренесе в тази посока.
22
Хиляди мълнии (исп.). — Б. пр.