Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
Тогава маскираният главатар се втурна към полковника с вдигната сабя.
— Тази няма да ми отнемеш! — каза той с прегракнал глас.
— Ще видим! — отвърна ядно полковникът.
— Опитай се де! — каза оня, скърцайки със зъби. И се нахвърлиха яростно един върху друг.
— Пази се, дьо Вилие — каза маскираният главатар, нанасяйки му страшен удар.
— Аха, значи ме познаваш, страхливецо — отвърна полковникът, като отбиваше ударите и нападаше на свой ред.
— Страхливец ли? — каза главатарят. — Нима не се бия добре?
— Страхливец! — повтори полковникът. — Защото криеш лицето си и трепериш.
— Да, треперя, защото съм твой враг, и затова съм тук.
— Е, и ще си останеш тук — произнесе полковникът със страшен глас, — но първо да видим коварното ти лице.
С тигърски скок той се втурна срещу разбойника, отхвърли сабята му надалеч и смъкна маската му. Бандитът пусна доня Луиса.
— Аха! — възкликна полковникът презрително. — Значи си ти, Гаспар дьо Мовер! Не искам да върша работата на палача. Върви си! Ще се видим пак.
И го удари по главата с дръжката на сабята си. Взе младото момиче на ръце и си запробива път.
Едва направил няколко крачки, полковникът рухна на земята.
Бандитът бе забил кинжала си в гърба му.
— Умри — извика главатарят с демоничен смях, — умри като куче, аз си отмъстих!
Полковникът загуби съзнание, но без да изпуща припадналата девойка.
Бандитът се опита да грабне отново жертвата си. Но червенокожите, предвождани от дон Хосе, се втурнаха напред. Бандитите заобиколиха главатаря си и се впуснаха по пътеката.
— Хей, мерзавецо! — извика Сиди-Муле. — Ти ще си спомниш за мен.
И стреля с револвера си почти в упор. Главатарят, който веднага бе сложил отново маската си, изрева яростно, олюля се и падна, без да се опита да се задържи.
— Умирам! — промърмори той, падайки. — Ах, проклетник!
Това беше всичко. Разбойниците го вдигнаха и изчезнаха по криволичещата пътека. Но когато стигнаха до саваната, те се озоваха лице в лице пред друг отряд команчи, предвождан от Синия облак. Завърза се последен ожесточен бой, но той не трая дълго. Осемдесетте разбойници, предприели това злополучно нападение, бяха избити, нито един не се спаси.
Червенокожите скалпираха бандитите; по заповед на дон Агостин всички скалпове бяха накачени по дърветата на хълма, а труповете — оставени на койотите и урубусите. Търсиха най-внимателно да намерят трупа на маскирания главатар, но не можаха да го открият.
— Изглежда, че дяволът, негов побратим и негов приятел, е побързал да го отнесе — каза Сиди-Муле, като се хилеше. — Впрочем бъдещето ще покаже.
Един час по-късно хълмът беше пуст, оставаха само труповете на разбойниците, предоставени на волята на нощния вятър. Без да се смята полковникът, чийто живот беше в опасност, команчите бяха загубили двайсет и седем воини, двама вождове и имаха още петнайсетина леко ранени. Схватката бе ожесточена. Но дон Агостин бе дал страшен урок на прерийните разбойници.
VI
Приблизително два месеца бяха изтекли от събитията, изложени в предишната ни глава.
Една сутрин в началото на месец август, едва час след изгрев слънце, добре екипиран ездач на отличен прериен мустанг, който явно идеше от север и отиваше на изток, мина по брод Рио Хила и навлезе в предпланините на Сиера де Пахаррс.
Този пътник изглежда бе направил дълъг преход, тъй като много простото му облекло беше протъркано до скъсване, само оръжието му беше в отлично състояние: носеше през рамо американска пушка, от хълбока му висеше мачете без ножница, пропъхнато през желязна халка, грижливо навитата му реата беше завързана от дясната страна на седлото; имаше много издути алфориас23, в които сигурно носеше провизии и други малки предмети, необходими при пътуване, огромни шествърхи железни шпори, остри като кинжали, звънтяха при всяко негово движение, ловна куртка от небелен плат и широкополо сомбреро, покрито с навосъчено платно, както го носят вакеросите , завършваха екипировката му.
Сомбрерото на този човек беше прихлупено над очите по такъв начин, че освен дългата брада, която падаше ветрилообразно върху гърдите, беше невъзможно да се забележи друга част от лицето му. Той се движеше по тясна пътека за диви животни и минаваше завоите в ловен галоп.
Червенокожите и вакеросите24 знаят само две скорости — пешеходна и галоп, които увеличават повече или по-малко, според това дали го смятат за необходимо. Когато стигна до едно място, където пътеката се раздвояваше, като едната продължаваше към Рио Пуерко, а другата се отклоняваше по посока на Сиера де Пахарос, ездачът пое по втората и скоро навлезе сред все по-стръмни склонове на планината, но конят му ги изкачваше с лекота, което показваше, че е от добра порода.
23
Алфориас (исп.) — дисаги. — Б. авт.
24
Вакеро (исп.) — кравар, говедар. — Б. пр.