Бандитите на Аризона

— Това не е жена — промърмори полковникът, — а фея, тя не ходи, а се появява, очевидно е толкова съвършена, че не е човешко същество.

Звънлив смях изтръгна французина от унеса му, той несъзнателно бе изказал гласно мислите си.

— Лъжете се, господине — отговори му глас, благозвучен като птича песен, с малко насмешлива нотка, — аз не съм нито фея, нито русалка, а само едно младо момиче, много скромно и много простодушно, което няма навик да слуша такива ласкави комплименти и не би могло да им отговори.

Полковникът се поклони, малко смутен, което все пак не му попречи да си каже, но този път така, че да не бъде чут:

— Да, лъжех се, това е ангел! — И добави малко ехидно: — Но ангел, който има човка и нокти.

В този момент две дами слизаха от една носилка, в която бяха впрегнати четири мулета. С един скок доня Луиса се озова в обятията на по-възрастната от двете дами.

— Татко — каза тогава дон Хосе на един старец с горд вид, на чието красиво лице бе отпечатано изражение на голяма доброта, — татко, позволете ми да ви представя един приятел от няколко часа, който спаси живота на сестра ми и моя.

— Сеньор — рече старецът, протягайки ръка на полковника със сдържано вълнение, — аз съм дон Агостин Перес де Сандовал, моля ви да ме удостоите с вашето приятелство и да приемете моето.

— И моето, сеньор — обади се възрастната дама, притискайки дъщеря си до сърцето, — Луиса ми разказа какво сте направили за нея.

— Вие ме смущавате — отвърна полковникът, почувствал се неловко от такова излияние на признателност за една постъпка, която му се струваше напълно естествена.

— Кажете ми името си, за да го запазя в сърцето си — заговори отново старецът.

— Господинът е граф Кулон дьо Вилие, полковник от кавалерията и един от най-блестящите офицери на френската армия — каза дон Хосе и като се обърна към полковника, добави: — Извинете ме за това представяне, драги полковник.

— Благодаря ви от все сърце — отвърна офицерът, — оказаният ми от близките ви прием ме преизпълва с радост. За жалост, аз още не съм направил нищо, с което да го заслужа, но — каза той, усмихвайки се, — бъдещето е пред мен и може би ще оправдая доброто мнение, с което ме удостоявате.

— Voto a brios18 — извика през смях дон Хосе. — Трудно ще ви бъде да направите нещо повече от това, което направихте днес. Но стига по този въпрос, вечерята ни чака, елате.

Полковникът подаде ръка на сеньора де Сандовал, дон Агостин улови ръката на доня Луиса, а дон Хосе — на по-голямата си сестра, млада жена на не повече от двайсет години, възхитително красива и почти толкова очарователна и изящна, колкото и по-малката сестра. Насядаха на трапезата, дон Агостин настани полковника от дясната си страна, дон Хосе — от лявата, а трите дами се разположиха срещу тях. Полковникът с изумление бе забелязал, че охраната на новодошлите се състоеше от червенокожи. Никой от тях не бе влязъл в колибата, но те следяха внимателно наоколо. Граф дьо Вилие се виждаше заобиколен от дълбока тайнственост, затова бе решил да се отнася философски към тези необикновени обстоятелства, които за него излизаха извън границите на възможното.