Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Точно така — отговори офицерът със същия тон, — мястото е добре избрано, искрено ви похвалвам за това.
— В такава страна не бива да се пренебрегват никакви предпазни мерки, ако човек иска да запази косата си, скитащите индианци винаги дебнат и умеят да се възползват и от най-малката небрежност.
Разговаряйки така, пътниците стигнаха до хълма и започнаха да се изкачват по склона. Изкачването трая само няколко минути, но беше трудно.
Слугите на дон Хосе не бяха си губили времето, за няколко часа те бяха построили доста голяма, добре закътана колиба, в един ъгъл на която гореше хубав огън в индианско огнище, тоест плитка дупка, но достатъчно широка и с триъгълно разположени камъни; пушекът излизаше през отвор в покрива на колибата.
Приборите за ядене се отличаваха с наистина царско изящество, преобладаваше среброто и позлатеното сребро, масата буквално пращеше под тежестта на най-вкусни и изискани блюда. В един ъгъл на колибата бяха струпани бутилки с всякакви форми, които много лесно се разпознаваха още от пръв поглед.
— О! — възкликна полковникът. — Ако бяхме в Индия, щях да кажа, че съм при набаб. Кой е този нов приятел тук, паднал ми така от небето? Ала стига приказки, ще видим това.
И без да се опитва да проникне в тази необикновена тайна, граф Дьо Вилие запали пура и излезе на площадката.
Дон Хосе се занимаваше с приготвянето на нощните сигнали.
— Готов ли сте? — запита младият човек, обръщайки се към Кучильо.
— Да, mi amo — отговори той.
— Три светлинни знака с промеждутък от една минута в следния ред: червено, бяло и зелено — мексиканското знаме. Да запалим ракетите.
Нареждането му бе изпълнено: три ракети се издигнаха, съскайки и описвайки блестящи параболи по тъмното небе. Почти веднага доста наблизо екна оръдеен изстрел, повтарян до безкрай от далечните хълмове и тътнещ като гръмотевица.
— Е-хе — каза полковникът изненадан, — да не би да се намираме близо до укрепление?
— Не — отговори дон Хосе.
— Но аз чух оръдеен изстрел!
— Вярно.
— Тогава?
— Имайте малко търпение, след по-малко от половин час ще узнаете какво е това, което ви озадачава толкова много в момента.
— Както обичате, скъпи сеньор, навярно чакате закъснели сътрапезници?
— Не съвсем, но сте близо до истината — отвърна младият човек, смеейки се.
— Дявол да го вземе! — продължи полковникът със същия тон. — Да не би тези сътрапезници да дойдат със своето оръдие?
— Не, бъдете спокоен.
— Толкова по-добре, защото ми се струва, че трудно ще го изкачат до тук.
И двамата се разсмяха весело и непринудено.
— Ще обиколим ли площадката? — попита дон Хосе.
— На драго сърце — отвърна полковникът.
Хълмът беше великолепно осветен, истинска илюминация, виждаше се като посред бял ден.
— О-хо-хо! Май празнуваме, а? — каза офицерът.
— Нещо такова — отговори дои Хосе.
И като улови френския офицер под ръка, го отведе малко настрана. Господин Дьо Вилие се подчини с усмивка, той предполагаше, че ще чуе нещо поверително. И предположението му се оказа правилно, потвърди се почти веднага. Дон Хосе се спря и предложи на събеседника си пура.
— Уважаеми господин полковник — рече, протягайки към офицера запалената си пура, — чудно ми е, че не сме се срещнали по-рано.
— Уверявам ви, аз също искрено съжалявам — отвърна полковникът, — но какво ви кара да мислите, че сме можели да се срещнем?
— Простата причина, че и аз като вас току-що прекосих голяма част от Съединените щати, а преди два месеца бях във Вашингтон.
— По това време аз също бях във Вашингтон.
— Интересно! Аз бях в този град по една много важна работа.
— И аз — каза полковникът, — а от столицата на великата република в каква посока поехте?
— Насочих се към Луизиана, където ме зоват сериозни задължения.
— В Нови Орлеан ли?
— Именно. Минахте ли оттам?
— Разбира се, престоях само няколко дена, отбих се просто да прибера сестра си доня Луиса от манастира, където се възпитаваше.
— Ей Богу! — възкликна полковникът. — Не може да не сме се срещнали.
— Да — рече дон Хосе, смеейки се, — това е било неизбежно.
— Извинете, но като стана дума за вашата сестра, откакто пристигнахме тук, не съм имал удоволствието да я зърна.
— Нека това привидно отсъствие не ви безпокои: моята сестра слезе от коня и се оттегли в една уединена колиба съвсем наблизо, където нищо не й липсва.
— Чудесно! Трябва да ви призная, учудих се, че не я забелязвам.
— Mi amo — каза Кучильо, отдавайки чест на господаря си, — чува се препускане на много коне в прерията.