Бандитите на Аризона

Дон Агостин де Сандовал имаше двама сина, по-големият от които, дон Естебан, трийсет и осем — трийсет и девет годишен, в този момент се намираше във Франция, и Дон Хосе, когото познаваме. Дон Хосе имаше не повече от трийсет години, снагата му беше висока, отлично сложена и с невероятно изящни очертания, той притежаваше телосложението и страшната сила на атлет, позите на тялото му, дори най-малките му движения се отличаваха с вродена изящност и грациозност, допълвани от онази небрежност, която се среща само у мъже от испанската раса и е изпълнена с чар.

Младият човек притежавате малко сериозна, мъжествена, енергична красота, която се харесва от пръв поглед, челото му беше високо, очите му — красиво очертани, черни, искрящи, изящният му нос — с подвижни ноздри, устата му — възголяма, украсена с бисерни зъби и всички тези черти, събрани заедно, придаваха на този бляскав кабалеро крайно симпатична физиономия, много дългата му синкавочерна коса се спускаше на едри къдрици върху раменете, нямаше брада, бръснеше се много гладко, което му придаваше малко женствен вид, но причините за това във време, когато обикновено се носеше брада, ще разкрием по-късно, за което имаме много сериозни основания.

Както става винаги, отначало вечеряха почти мълчаливо, но малко по малко разговорът се оживи, ледът се разчупи, всички се отпуснаха.

— Е, господин полковник — запита дон Хосе, — какво мислите за тази импровизирана вечеря?

— Мисля, че дори в Париж не би била по-изискана — отговори офицерът. — Вече не зная къде се намирам, питам се дали съм наистина в Апахерия, в Аризона, или пък някой магьосник, несъмнено дон Агостин, ме е докоснал с пръчицата си и за секунди ме е пренесъл у „Бребан“ на булевард „Монмартр“.

— Успокойте се, господин полковник, вие сте все така в Апахерия, пък и аз нямам магическа пръчица.

— Вярно, така е, но това ме успокоява много малко, сеньор дон Агостин, в „Хиляда и една нощ“ не всички магьосници имат пръчица, те си служат с магически книги.

— Правилно, ала аз ви уверявам, че съм само един обикновен старец, а съвсем не магьосник.

— Допускам, щом го твърдите, сеньор, но има нещо, което все пак ме учудва.

— Какво точно? — полюбопитстваха трите дами.

— Как успяхте да ми устроите такава отлична вечеря в един див край, гъмжащ от тигри и свирепи апачи? Вашата вечеря не съответства на логиката.

— Какво! Не съответства на логиката ли?

— Да, защото противоречи на всичко, което ни заобикаля.

— Възможно е, но признайте, че е хубава.

— Признавам с удоволствие, но има само един недостатък.

— Какъв?

— Че е прекалено вкусна, и освен това, щом ме принуждавате, ще ви кажа, че й липсва местен колорит.

— Какво, местен колорит ли?

— Именно, липсва й нещо, което би я направило още по-вкусна, придавайки й изтънчена пикантност.

— Но какво имате предвид?

— Ех, дявол да го вземе! Нападение на разбойници или на червенокожи, тогава поне ще имам възможност да се проявя.

— Аха, това ли наричате местен колорит, драги ми полковник?