Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
Полковникът, дон Хосе, Сиди-Муле и двайсетина смелчаци се притекоха на помощ на дамите — трябваше да ги отведат колкото може по-скоро от тази опасна позиция. Полковникът и другарите му поведоха дамите, но в същия миг маскираният главатар, който нямаше време за губене, се втурна напред с наведена глава, проби стената с един удар на дългата си сабя и влезе в колибата; с един поглед разбра положението.
— Дръжте жените! Хванете жените! — извика той, ревейки като тигър.
Бандитите се хвърлиха, надавайки страшни крясъци. Пред тях се намираха полковникът и двайсет смелчаци. Благодарение на решителността на полковника и на хладнокръвната му смелост бандитите се отдръпнаха ужасени, което позволи трите дами да бъдат отведени достатъчно далеч, за да няма, поне временно, от какво да се страхуват. Маскираният главатар поведе бандитите напред и боят започна пак с нова сила.
Биеха се на едва няколко метра пространство, при което нападатели и нападани се докосваха, почти всеки удар улучваше целта, лееха се потоци кръв, това вече не беше бой, а клане, касапница.
Съратниците на дон Агостин против волята си бяха принудени да отстъпват, но само стъпка по стъпка, колкото да разширят твърде ограниченото бойно поле. Така се добраха до площадката, където се подредиха по такъв начин, че от всички страни да бъдат лице срещу лице с нападателите. Последните бяха все още в колибата, от която изглежда не искаха да излизат. Полковникът и другарите му не можеха да проумеят това бавене, което наглед с нищо не бе оправдавано след лъвските усилия, положени от тях в началото. Скоро това прекъсване на боя се изясни.
Масата още не беше раздигната, през време на боя тя бе прекатурена, сребърните и позлатените сервизи се търкаляха по земята. Бандитите, завладели колибата, бяха открили тази богата плячка и нахвърляйки се върху нея, не искаха да слушат главатаря си, срещу когото се бяха разбунтували открито. Полковникът, комуто дон Агостин бе поверил командването, не загуби нито миг и взе много умело необходимите мерки.
Още докато умът на бандитите беше в присвоените съкровища, една страшна светлина ги изтръгна грубо от златните им блянове. По заповед на полковника на няколко места в колибата бе запален огън, който пламтеше като злокобен фар. Разбойниците изоставиха плячката си, за да се струпат около своя главатар — единствения, на когото имаха доверие.
Те се втурнаха навън с вой от гняв и ужас. Посрещна ги силна стрелба, която ги спря внезапно. В това време огънят, по-страшният им враг, ги настигаше и обгръщаше от всички страни. С огромно усилие те успяха да се измъкнат от тази пещ, но в окаяно състояние и след като бяха загубили най-храбрите си другари.
Боят бе възобновен на площадката. Този път те се биеха за живота си: толкова бяха обзети от ярост, че вече не мислеха за плячка. Маскираният главатар правеше неимоверни усилия да предизвика обрат в боя, ала докато по-рано бяха нападатели, сега те бяха нападани от всички страни. Притаили се между листата на дърветата червенокожи стреляха по тях като из засада, а пред тях една храбра фаланга не прекъсваше огъня си.
Положението беше критично, редовете на бандитите оредяваха застрашително. Маскираният предводител отстъпи няколко крачки назад. Като повика най-храбрите си хора, той им каза бързо няколко думи, на които те отвърнаха с викове на съгласие, наобиколиха главатаря си и се втурнаха напред. Въпреки неустрашимостта на червенокожите бандитите успяха да направят широк пробив в редовете им. Устремът на разбойниците беше неустоим, битката започваше отново, още по-ожесточена отпреди.
Внезапно се чуха сърцераздирателни писъци, маскираният главатар бе хванал доня Луиса, а един друг бандит бе сграбчил доня Санта, другата сестра на дон Хосе. Двамата разбойници, следвани от своите другари, напираха напред, служейки си с двете неочаквано издебнати нещастни девойки като с щит. Положението ставаше критично.
Червенокожите се смразиха — те не смееха да си служат с оръжието от страх да не ранят девойките. Бандитите продължаваха да напредват, оставаше им да изминат само няколко метра, за да стигнат до пътеката, която щеше да ги изведе в саваната, а там щяха да имат големи шансове да избягат здрави и читави. Дон Хосе, обезумял от покруса, се втурна подир бандитите, хвърли се върху оня, който отнасяше по-малката му сестра, бандитът вдигна своето мачете и щеше да бъде свършено с младия човек, ако полковникът не бе се завтекъл и с един изстрел на револвера си не бе застрелял мигновено похитителя. Дон Хосе сграбчи сестра си и се отдалечи тичешком, за да я отведе на безопасно място.