Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Да, разбира се, не сте ли на същото мнение?
— Не ще и дума, ако с нас нямаше дами.
— Правилно! Е, все едно че не съм казал нищо, какви ги дрънкам! Моля да ме извините.
Изведнъж, сякаш случайността искаше да потвърди думите на полковника, превръщайки шегата му в истина, от три различни места се чуха силни крясъци на койоти.
— Мълчете — каза старецът, изправяйки се, — угасете факлите.
За по-малко от секунда всички светлини изчезнаха и колибата потъна в мрак.
Нямаше вече никаква светлинка освен тази, която пръскаше луната, намираща се в първата си четвъртина, но това беше достатъчно, за да се ориентира човек, когато очите му са свикнали с тъмнината.
— Ама че работа! — възкликна полковникът смаян. — Какво става?
— Ами нещо съвсем обикновено из тия краища — отвърна Хосе с подигравателна усмивка, — местният колорит, който желаете толкова силно.
— Как? Какво искате да кажете? Да не би да има опасност от нападение на червенокожи?
— Не на червенокожи, а на прерийните разбойници.
— Сериозно ли говорите? — продължи полковникът изненадан.
— Съвсем сериозно, драги ми полковник. Хайде, не се безпокоите толкова, ние сме много и сме добре въоръжени, тези нехранимайковци още не са ни пипнали.
— Искрено се надявам да не ни пипнат, ние ще направим всичко възможно, за да не им позволим това.
— Мълчете — каза дон Хосе, — баща ми поема командването, да го оставим да действа свободно, никой друг не познава войната в саваната като него.
Няколко минути дон Агостин се съвещава тихо със Синия облак, Безследни и един друг червенокож вожд, после тримата излязоха от колибата и скоро изчезнаха в мрака. Трите дами не бяха помръднали от местата си.
— Ах, тук ли сте, Сиди-Муле — заговори дон Хосе, забелязвайки спахията, — щастлив съм да ви видя, приятелю, особено в този момент. Мога винаги да разчитам на вас, нали?
— Разбира се, сеньор дон Хосе, можете да разчитате на мен.
— А как стана така, че ви срещам тук?
— Чисто и просто съм се поставил на услугите на полковника, под чието командване служих няколко години в Африка и в Мексико.
— Така ли! Е, щом ви намирам толкова навреме, доброто ми момче, разберете се с приятеля си Кучильо, възлагам ви да бдите над майка ми и сестрите ми.
— Дадено, сеньор дон Хосе, разчитайте на мен, нали ме познавате?
— Да — отговори младият човек и се обърна към полковника: — Следете внимателно какво ще стане, ще ви заинтересува.
— То вече ме заинтересува. А тези дами?
— Не бойте се за тях — отвърна дон Хосе, — те са отрасли в пустинята, свикнали са на такива схватки и няма да изпаднат нито в нервна криза, нито ще припаднат. Пък и знаят, че ще съумеем да се защитим.
— Отлично! Тази увереност ще удвои храбростта ни.
— Мълчете — каза дон Хосе, слагайки ръка на рамото му, — баща ми ще се разпореди както се полага.
— Не се ли опасявате, че той чака може би малко прекалено дълго?
— Не, най-напред трябваше да разбере кои са враговете, дали са многобройни и какъв е планът им.
— Правилно, значи разбойниците ще се оттеглят?
— Съвсем не.
— Но тогава как…
— Ще видите, полковник — прекъсна го дон Хосе, — смятам, че ще ви се стори едновременно и странно, и много любопитно.
— Добре, да чакаме — рече полковникът, поемайки пурата, подадена му от дон Хосе.
V
Дон Агостин де Сандовал бе напуснал колибата, в която оставаха само трите дами. Двамата мъже побързаха да се присъединят към стареца; с наведена глава и скръстени на гърдите ръце той изглеждаше потънал в дълбоки размишления. Полковникът забеляза с учудване, че освен трите дами, стареца, дон Хосе и самия него на площадката вече нямаше никого. Хълмът, поне привидно, беше напълно пуст.
Изтекоха няколко минути; гробна тишина тегнеше над саваната. Старецът изправи високия си ръст, искра блесна в погледа му, който той насочваше ту насам, ту нататък; внезапно от устата му се изтръгна крясък на горска улулица, толкова естествен, че френският офицер се подлъга и затърси машинално в листата на дърветата къде се е скрила птицата. Няколко подобни крясъка откликнаха от няколко различни посоки, после и други викове се примесиха с главозамайваща бързина, сякаш всички животни на пустинята се бяха събудили внезапно.
В този странен концерт участваха ягуарите, койотите, лопатарите, опосумите, асхатите, червените вълци и още много други. Дон Агостин наостри уши, слушаше с най-сериозно внимание. Понякога внезапно настъпваше тишина, тогава дон Агостино надаваше крясък, един-единствен, и всички други започваха да се смесват отново. Този чудноват концерт трая близо половин час. Внезапно старецът нададе особен вик. Тогава всичко млъкна и окончателно настъпи тишина. Старецът пак отпусна глава на гърдите си и потъна в мисли, но почти веднага се приближи до двамата мъже с усмивка на уста.