Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
Пътникът се катери така доста дълго време. Най-после стигна до едно от ония обгорели места, които се срещат толкова често в планините. Пристигнал там, той се спря и явно се залови да изучава местността със сериозно внимание, сякаш търсеше определени знаци, които да му покажат пътя.
След грижливо търсене нададе вик на задоволство: на един дебел клон на ликуидамбар25 беше поставен доста голям камък.
— Това е — промърмори той.
Тогава се приближи така, че да може да докосне дървото, и се взря: най-много на петдесет стъпки, на друго дърво, този път акажу, имаше втори камък; тогава продължи по този така странно маркиран път. Това трая близо един час, ориентировъчните знаци бяха свършили.
Тази липса на знаци изглежда не го обезпокои ни най-малко, той навлизаше все по-дълбоко в планината с решителен вид. След двайсетина минути стигна до непроходим гъсталак, който му препречваше напълно пътя. Тогава непознатият слезе на земята и на два пъти имитира крясъка на койота.
Същият крясък се чу почти веднага само на няколко крачки от него.
— Аха — произнесе насмешлив глас, но никой не се виждаше, — пътя ли сте загубил, господарю?
— Да, докато търсех Койотите — отговори пътникът.
— Та колко са те? — продължи гласът.
— Трима — извика силно и с мрачна неприязън пътникът, — но тези трима ще бъдат достатъчни, за да отмъстим за мъртвите.
— Добре дошъл, вие, който идвате в името на отмъщението! — каза невидимият събеседник и добави: — Вървете все покрай гъсталака, докато срещнете от лявата си страна едно дяволско дърво26. Когато стигнете до него, ще чакате.
— Добре, до скоро виждане.
— До скоро виждане.
Пътникът се метна отново на седлото и се отдалечи в показаната му посока. Само след двайсет и пет метра той забеляза огромна скална грамада, а на няколко крачки — величествено дяволско дърво, което изглежда беше царят на гората.
— Ето го дяволското дърво — каза пътникът високо, — само че не виждам път.
— Защото не гледате добре, сеньор — обади се някакъв човек, който изскочи измежду скалите.
— Хей — извика пътникът, — ти ли си, добри ми Мататрес, аз пък те мислех за мъртъв като другите, но ми се стори, че познах гласа ти, когато си разменихме паролата.
— Вие ме ласкаете, господарю, ала щом това ви интересува, съобщавам ви, че са останали още трима от другарите ни, без да броите мен.
— Кои точно? — извика пътникът бързо.
— Наваха, Ел-Тунауте и Ел Пикаро.
— Та те са нашите най-храбри и най-способни хора.
— Благодаря, господарю, вие ги познавате.
— Къде са те?
— Ей тука, след малко ще ги видите.
— Тогава да бързаме.
— Последвайте ме.
— А конят ми?
— Водете го за юздата.
— Отлично, да вървим.
Тогава навлязоха в един заплетен лабиринт от безброй завои и криволици, които почти на всяка крачка се пресичаха от пътеки и образуваха плетеница, затрудняваща още повече придвижването през този гъсталак, привидно без никакъв ориентировъчен знак. Вървяха близо четвърт час, все на открито, после внезапно двамата се озоваха пред входа на голяма пещера, или по-право, огромно подземие. Водачът и другарят му срещнаха тогава същите трудности, както навън, и дори още по-големи поради дрезгавата виделина, която беше единственото осветление на това подземие.
Когато стигнаха до определено място, внезапно ги спря едно подземно езеро, което им препречваше пътя. Това тъмно и прозрачно езеро, чийто край не се виждаше, сигурно се простираше много надалеч.
— Какво ще правим? — запита пътникът.
— Чакайте — каза Мататрес.
Той се отдалечи; чу се шум на весла и отново се показа водачът, който се приближаваше с индианска пирога.
— Ах — възкликна пътникът, — каква крепост!
— Тя е непристъпна — рече Мататрес ухилен.
— Вярно, но ако има само един изход, рискуваме…
— Има четири изхода, без да се смятат няколко други, които още не сме имали време да потърсим и да открием.
— Четири са предостатъчно.
— Да, още повече, че всички извеждат навън, в различни посоки.
— А кой откри това чудесно подземие, което досега ми беше неизвестно?
— Това подземие бе открито преди няколко месеца от Урубуса.
— От Урубуса ли?
— Да, но той пазеше в тайна подземието, което според него може да послужи някой ден.
25
Ликуидамбар — амброво дърво. — Б. пр.
26
Дяволско дърво или Пукаща глава — тропическо дърво, чийто плод е с разпукваща се на две черупка. — Б. пр.