Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Каретата подскача и спира, а Алис изправя гръб, приглажда полата си и поглежда към мен.
— Трябва ли да изглеждаш тъй нещастна, Лия? Не е ли по-добре да избягаме от унинието на Бърчууд? Та нали в края на деня отново ще се върнем в огромната и мрачна къща, която ще ни чака?
Тя произнася думите с настроение, ала аз усещам напрежението в гласа й, забелязвам го по накипреното й лице.
Това е театралната Алисина версия, пред мен сега е онази Алис, която дълго и прецизно е репетирала репликите си.
Едмънд ми отваря вратата и аз му се усмихвам в отговор.
— Госпожице.
— Благодаря ти, Едмънд.
Изчаквам Алис на тротоара. Тя, както обикновено, не си прави труда да му продума.
Преди да си тръгне, той се обръща към мен:
— Ще се върна в края на деня, госпожице.
Той не се усмихва често, ала сега го прави едва забележимо, така че освен мен никой друг не го вижда.
— Да, разбира се. Довиждане, Едмънд — отвръщам аз и хуквам да настигна Алис, която се е запътила към стълбите на училището. — Можеш да бъдеш малко по-учтива, Алис.
Тя се извърта като пумпал и безгрижно ми се усмихва.
— И защо? Едмънд работи за семейство Милторп от години. Нима мислиш, че едно „моля“ или „благодаря“ ще улесни задълженията му?
— Може би ще ги направи по-приятни.
Спорът ни не е от вчера. Отношението на Алис към прислугата в Бърчууд е изключително лошо. Но по-лошото е, че грубостта й често засяга и семейството, особено леля Върджиния. Сестрата на майка ми не се оплаква на глас, но аз забелязвам възмущението по лицето й, когато сестра ми се обръща към нея така, сякаш е най-обикновена бавачка.
Алис въздъхва вбесена, хваща ме за ръката и ме дърпа нагоре по стълбите към входа на „Уиклиф“.
— О, за бога, Лия! Няма ли най-после да тръгваш? Ще закъснеем заради теб.
Докато се тътря по стъпалата след сестра си, погледът ми бяга към книжарницата на Дъгласови, скътана в склада на приземния етаж под прозорците на училището. Джеймс е с три години по-възрастен от мен и е завършил задължителното си образование. Сигурна съм, че сега е вътре и работи, и ми се иска да отворя вратата и да го повикам, ала не ми остава и миг свободен, защото Алис ме дърпа във вестибюла. Затваря вратата и търка облечените си в ръкавици длани, за да се стопли.
— Божичко, колко застудя! — Тя развързва пелерината си, без да откъсва поглед от ръцете ми. — Побързай, Лия, хайде!
Няма друго място, където най-малко искам да бъда. Ала Едмънд си е заминал, така че се насилвам да действам и окачам пелерината си до вратата. Госпожа Томасън бърза към нас откъм задната част на сградата и върху лицето й в еднаква степен са изписани и раздразнение, и смут.
— Закъснявате за утринната молитва, госпожици! Побързайте и се вмъкнете вътре, без да вдигате много шум.
Тя ме побутва към столовата, сякаш аз се нуждая от нейния подтик повече, отколкото Алис.
— Много съжалявам за загубата ви. Господин Милторп беше чудесен човек.
Втурвам се след Алис, която целеустремено крачи към столовата. Гласовете на останалите момичета долитат иззад вратата, обединени в мрачен унисон, докато изричат утринната молитва. Алис бута едната от тежките врати и за миг се озовава вътре. Тя дори не се опитва да пази тишина и аз нямам друг избор, освен кротко да я последвам, като се питам как съумява да държи толкова високо главата си и толкова изправен гърба си, докато всички ни наблюдават.
Когато Алис влиза, госпожица Грей преплита език, което кара по-голямата част от момичетата да надникнат иззад притворените си клепачи към нас. Двете с Алис се мушваме на местата си на масата, като мънкаме думите на молитвата заедно с останалите. Щом всички изричат: „Амин!“, трийсет чифта очи се отварят и любопитно се вторачват в нас. Някои се стараят да са по-предпазливи, но други, като Виктория Алкот и Мей Смитфийлд, не си правят труда да скрият любопитството си.
— Алис, Амалия! Толкова се радваме, че отново сте сред нас! Знам, че ще изразя общото мнение в „Уиклиф“, като ви уверя, че много съжаляваме за загубата ви.
Докато държи отрепетираната си реч, госпожица Грей стои изправена пред масата и сяда едва когато ни чува да смотолевяме нещо като „Благодаря“.
Емили и Хоуп, момичетата, седнали от двете ми страни, избягват погледа ми. Не се славя с умението си да водя разговор, а смъртта в семейството несъмнено ме прави нежелана компания. Оглеждам салфетката в скута си, сребърните прибори, които блестят до чинията ми, маслото, намазано върху филията ми. Очите ми забелязват всичко друго, но не и пълните с неудобство погледи на останалите момичета. Те също избягват да ме гледат.