Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Тя се поуспокои. Спря да плаче и изведнъж замръзна в ръцете ми. Усетих, че иска да се освободи от прегръдката, и разхлабих обръча на ръцете си. Тя гледаше копчетата на ризата ми, а аз й подадох носната си кърпа, за да си изтрие очите и носа. После вдигна поглед от копчетата към лицето ми:
— Извинявай, но не исках да…
Устата й беше подпухнала от плач, надута като след ужилване от оса. Проговорих, а гласът ми съскаше като грамофонна плоча на седемдесет и осем оборота (ако това наистина беше моят глас):
— Къде е онази бележка?
Венке извади от скрина една нагъната хартия. Подаде ми я и докато аз я поемах, избягнах да докосна ръката й.
Прочетох написаното с кръгъл, почти детски почерк!
„Роар е при нас. Знаеш къде можеш да го намериш. Мисли му, ако предупредиш ченгето — ще го убием.“
Подпис нямаше.
Попитах я:
— Кога се върна от работа?
— В четири и половина.
— Но ти ми се обади не преди пет и половина. Кога получи бележката?
— Когато се върнах вкъщи, Роар го нямаше. Излязох да го търся навън и говорих с някои от приятелчетата му. Но те не го бяха виждали. Търсих го още малко и в пет часа се върнах обратно. Тогава видях тази бележка в пощенската кутия. Изплаших се до смърт. Не си спомням какво точно направих, качих се горе, легнах, плаках. Просто не знаех къде да ида, кого да моля за… помощ. Тогава се сетих за теб. Помислих си, че може би ти… Но не смятай, просто аз ще… — Тя ме погледна в очите. — Аз ще ти платя хонорара, който се полага.
Отговорих й:
— За това ще говорим по-късно. Първо трябва да намерим Роар. Това е най-важното. И ти все още си сигурна, че не желаеш да се обаждаме в полицията?
Тя завъртя отрицателно глава.
— Добре. Остани тук, в случай че момчето се върне. А аз ще видя къде бих могъл да го открия.
— Къде… ти къде отиваш?
Казах:
— Най-логично е да започна от онази хижа там горе.
Тя отвори широко очи. Големи, сини — просто ме болеше да ги гледам. Венке отрони:
— Но това е опасно. Може да стане…
— От време на време и аз ставам доста опасен.
Казах това и се опитах да изглеждам такъв, за какъвто й се представих. После излязох.
9
Когато тъмнината обвие насрещната страна на Людехорн, наоколо става толкова тъмно, че не мога да се сетя за по-мрачно място. Сякаш отвесният склон на планината се превръща в нощ.
Спрях на безопасно разстояние от хижата. Стоях и се вслушвах. Не се чуваше нищо. Ни звук. Оглеждах дърветата едно по едно, но беше много трудно да се определят контурите им в безжизнения вечерен мрак.
Гората можеше да бъде пълна с живот, а можеше и да е мъртва вкаменелост.
Отидох до хижата, спрях се до стената, почти под малкия прозорец, покрит с мрежа за курник. Амбразурата се намираше доста високо и аз не бях в състояние да погледна вътре. Опитах се да чуя нещо. Все още никакъв звук. Ала не ме напускаше силното и неприятно чувство, че не съм сам. Отново старателно огледах дърветата наоколо, като че ли дочух глас. А този клон насреща не бе ли всъщност глава, подадена към мен? И не чувах ли в тъмнината нечие дишане?
Внимателно обиколих хижата. Надзърнах зад ъгъла. Хижата нямаше врата, но на входа й висеше дебело покривало от зебло. Беше невъзможно да се види дали вътре има някой. Изправих се и спрях точно на входа. С лявата ръка дръпнах внимателно зеблото и надзърнах в хижата. Там беше още по-тъмно, отколкото навън и цареше още по-дълбока тишина. А може би нещо се движеше вътре… на пода?
Тъй като никой не ме нападна, имах само една възможност — да разбера какво има там. Наведох глава и влязох стремително в хижата, като веднага свих наляво и се облегнах с гръб на стената.
Нищо не се случи. Никой не скочи върху мен в мрака, не ме срещнаха нито юмруци, нито ножове.
Стоях и дишах тежко, докато очите ми свикнат с тъмнината.
Помещението бе малко, четириъгълно. Подът, застлан със зебло, с разхвърляни върху него стари вестници и няколко празни найлонови торбички. Миришеше на бира, пот и на още нещо неприятно.
В най-далечния ъгъл забелязах вързоп, подпрян на стената. Това бе Роар. Краката му бяха прегънати и завързани, ръцете — зад гърба. Някой бе мушнал в устата му мръсна носна кърпа и лицето му бе почервеняло от напрежението. Очите му гледаха към мен. По бузите на Роар имаше следи от сълзи. Щом ме позна, сълзите отново закапаха от очите му, които светеха бели в тъмнината.