Лавандулови нощи

— Миличка, ако знаете колко ви е добре тук! — продължи госпожа Елбман. — Другите мъже… да, те наистина дават на жените си повод за раздяла, ах, какви истории мога да ви разкажа! Жени и алкохол, хазарт и тирания, дори и в най-добрите семейства, дори във висшето общество! Но господин Теген, той е един порядъчен мъж. Аз не бих го напуснала.

— Не е и нужно да го правите — отвърна Изабел, пъхна и последната латерна в акушерската чанта и се изправи. — Вие можете да останете при него и да му бъдете вярна, докогато пожелаете, госпожо Елбман.

За една минута госпожа Елбман загуби дар слово. Само гледаше неразбиращо как Изабел мъкне чантата и куфара надолу по коридора.

— Ще бъде ли оскърбително за вас, ако ви помоля да ми помогнете с багажа? — попита Изабел, когато за втори път мина покрай застиналата на мястото си жена. — В дрешника има още един голям куфар.

Госпожа Елбман помисли и успя да докара една измъчена усмивка:

— Е, понякога трябва да има и бури, нали? Може пък да е добра идея да отидете за няколко дни при леля си и чичо си! Така помирението после ще е по-приятно.

Изабел не отговори. Как да се противопостави на безнадеждния оптимизъм на тази жена?

Тя решително нави персийския килим, който бе получила за сватбата си. По него имаше симетрични мотивчета в топли естествени цветове и на Изабел внезапно й се стори непоносима мисълта да го остави тук.

Госпожа Елбман й помогна да набута килима заедно с куфарите и акушерската чанта в багажника и на задната седалка на нейното пежо кабрио. Сигурно си беше възвърнала способността да говори, тъй като не спираше да обяснява на Изабел за Борис и Барбара, които вероятно също скоро ще се сдобрят, и за Каролине, на която в момента наистина не й е лесно с Ернст-Август, и за нейната (на госпожа Елбман) братовчедка Лизлот, чийто мъж профуква всичките си пари по кръчмите. Изабел пропускаше всичко покрай ушите си; тя провери съдържанието на дамската си чанта и си наметна зимното палто с цвят на камила. Имаше неприятното усещане, че е забравила нещо важно. Макар че беше лудост, Изабел се изкачи още веднъж по стълбата и излезе отново с куклата Флорентин.

— Няма място за това в колата — каза госпожа Елбман, която иначе нямаше нищо против Флорентин да напусне завинаги къщата. Със своя нащърбен нос и обикновена червена къдрава перука, тя изобщо не подхождаше на елегантното обзавеждане.

— Напротив, може да пътува на седалката до шофьора — обясни Изабел, която всъщност се беше върнала за писалището от черешово дърво. Но и при най-добро желание нямаше да го смести в малката кола. Погледна часовника. Петнайсет и трийсет — точно след двайсет и четири часа щеше да е срещата им с доктор Франкенщайн. — Е, ще тръгвам — каза тя.

Госпожа Елбман изглеждаше така, сякаш ей сега ще избухне в сълзи.

— До скоро, госпожо Теген. И помислете върху това, което ви казах.

— Да, да — увери я тържествено Изабел. — Много ви благодаря за помощта, госпожо Елбман, и предайте много поздрави на мъжа ми. Ще се обадя по пътя.