Среднощният диамант [bg]

— Ще се справим. А и бездруго всъщност не мога да те изхвърля от дома ти. Казах ти, просто трябва да бъдем заедно в това. Трябва да говорим сериозно — наистина да говорим. Не само саркастични реплики и закачки.

— Чакай, чакай. Не спомена това преди. Все още можем да се закачаме, нали?

Само това, че още се възстановяваше, го спаси от смушкване с лакът:

— Да. Можем даже да си определим специално време за него, ако това те кара да се чувстваш по-добре.

— Да, кара ме. А колкото до това да ме изхвърлиш… — Той посочи с жест около нас. — Не знам още колко време ще е мое това място, ако не мога да плащам сметките. Приключих с магазина: той беше просто за параван. И не се погаждам с агента, който ще заема мястото тук, докато Сайлъс е в Осфрид. Така че вероятно от работата ми като наемник за „Макгру“ също няма да излезе нищо. Може да се наложи да разчитам на благоволението на началничката на стражата, докато измисля за каква изключваща скитосване работа съм създаден.

Усмихнах се в отговор:

— Е, началничката на стражата на драго сърце ще предложи благоволението си. Но може би… може би ще ти хареса и да работиш за нея.

— Работа ли ми предлагаш? — Звучеше повече развеселен, отколкото заинтересуван.

— Разбира се. Трябва да наема хора — хора, на които мога да имам доверие. И мисля, че това е работа, в която ще си добър. Наблюдателен си. Нямаш нищо против да се включиш в схватка. Всъщност, изглежда, че ти е по-лесно и спокойно да правиш това, отколкото да говориш за чувствата си.

— Кой се заяжда сега? И сега тъкмо си изливах сърцето, знаеш. — Стана по-сериозен, докато обмисляше предложението ми. — Ще правя всичко — работата за стражата. Но… това, което става между нас, няма да остане тайна. Не искам да подкопае положението ти.

— Защо да го подкопае?

— Защото — тъй като знаеш, че ти казвам истината — ще има хора, на които ще им е трудно да приемат, че една жена ръководи нещата. Може да се натъкнеш — ще се натъкнеш — на съпротива при заповедите си. Не от мен, разбира се. Вече съм свикнал да следвам заповедите ти. Но някои хора ще се опитат да използват факта, че си свързана с човек, работещ за градската стража, като оправдание да те нападат. Можеш ли да се справиш с това? Ако не ме лъже паметта, един от първите пъти, когато се срещнахме, ти заплашваше някого с нож заради клевета.

Помисляйки си за онова, което знаех за човешката природа, подозирах, че е прав.

— Мога да се справя. Ти можеш ли?

— Да се справя с атаките срещу теб? Не и по мирен начин. Но срещу мен? Не ме е грижа. Могат да говорят каквото си искат. Могат да ме наричат господин Виана.

Засмях се:

— Това ще бъде ли проблем?

— Не. Аз събирам имена. Но… може би… — Наложи му се да отмести поглед и да събере смелост, преди да срещне отново погледа ми. — Може би ти би искала да бъдеш госпожа Елиът.

Това беше още един от онези моменти, когато трябваше да се опитвам да разгадая думите му, за да разбера какво всъщност бе казал. А после: