Смъртта на царете [bg]

Спартак го загледа мълчаливо и той продължи сърдито:

— Добре, щом искаш отговор, ще накарам сенаторите да обработват полята ми и дори ще им плащам надница на тия кучи синове.

Спартак се изсмя.

— Кой е мечтателят сега, Крикс? Виж, ние стигнахме дотук. Достигнахме място, където можем да оставим всичко зад себе си и да започнем живота си отново. Не! Да се върнем към живота си такъв, какъвто би трябвало да бъде. Те може да ни настигнат, в края на краищата, но както казах, Галия е достатъчно голяма да скрие не само една армия. Ще продължим на север, докато не намерим място, където Рим е само празен звук и никой не е чувал за него. Ако пак се върнем на юг, дори без жените и децата, рискуваме да загубим всичко, което спечелихме. И заради какво? За да седнеш в една мраморна постройка и да ругаеш някакви старци?

— Значи ще им позволиш да те изгонят от тяхната земя? — попита огорчено Крикс.

Спартак стисна китката му с мощната си ръка.

— А ти ще чакаш ли да дойдат да те убият?

Думите му накараха гнева на Крикс да се стопи.

— Нищо не разбираш, проклет тракиецо — каза той с измъчена усмивка. — Сега това е и моята земя. Тук аз съм твоят помощник, робският юмрук, който съкруши един легион на собствената му земя и още два в Мутина. В Галия ще съм поредният дивак, облечен в зле ощавена кожа. И ти също. Ще сме луди, ако се откажем от цялата тази власт и богатство само за да прекараме оставащите ни години в надежда, че няма да ни намерят. Виж, сега имаме Антонид. Той знае къде са им слабостите. Ако не мислех, че можем да победим, щях да им обърна гръб и да изчезна, преди да съм видял поредния легионер, но ни е можем да победим. Антонид казва, че те са вързани на всичките си граници — в Гърция, Африка, навсякъде. Няма достатъчно легиони в страната, за да ни нападнат. Богове, северът е отворен, нали видя. Антонид казва, че можем да извадим трима войници срещу всеки легионер. Числеността ни не би могла да бъде по-добра, не и в този живот. Каквото и да имат, ние можем да ги победим и след това Рим, градовете, страната, богатството, всичко ще бъде наше. Всичко.

Протегна ръка и прошепна думите, които бяха белязали всеки етап от въстанието им от първите диви дни до все по-ясно очертаващата се вяра, че могат да пречупят реда, съществувал столетия наред:

— Всичко или нищо, Спартак?

Гладиаторът погледна ръката му и си спомни клетвата им за вечно приятелство. Погледът му се отклони към орела на Мутина, подпрян на стената на палатката му. След миг безмълвно съзерцание въздъхна.

— Добре, всичко или нищо. Отпрати жените и децата. А после искам да поговоря с Антонид, преди да се срещна с хората. Мислиш ли, че ще ни последват?

— Не, Спартак. Но тебе ще те последват навсякъде.

Спартак кимна.

— Значи ще тръгнем на юг и ще ги ударим право в сърцето.