Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Иверсен се поклони колкото дълбоко, толкова и тромаво, а жена му, която не спираше да бута напред-назад детската количка, огледа спокойно и внимателно с черните си продълговати очи сенаторшата, запътила се към тях под ръка със съпруга си.
Томас се спря и посочи с бастуна си нагоре към венеца.
— Хубаво го направихте, Иверсен!
— Заслугата не е моя, господин сенатор. Жена ми свърши тая работа.
— Ах, тъй ли! — каза късо сенаторът, като. донякъде сепнато дигна глава и погледна за една секунда открито, твърдо и радушно госпожа Иверсен в лицето. И без да добави дума повече, той се сбогува с вежливо махане на ръката.
ГЛАВА ШЕСТА
Един неделен ден в началото на юли сенатор Буденброк бе влязъл от около един месец в новата си къща — госпожа Перманедер навести привечер брата си. Тя прекоси хладния, покрит с каменни плочи пруст, който беше украсен с релефи по Торвалдсен и от който една врата отдясно водеше към канторите, и позвъни на вратата за антрето, отваряна от кухнята посредством натискане на една гумена топка; когато стигна на площадката до подножието на главната стълба, гдето стоеше мечката, подарък от семейство Тибуртиус, дойде прислужникът Антон и й обади, че сенаторът бил още на работа.
— Добре — каза тя, — благодаря, Антон, ще отида там.
Но преди това отмина входа за канторите и тръгна малко надясно, натам, гдето над главата й се разгръщаше колосалното стълбище; това стълбище се образуваше на първия етаж от продължението на чугунени перила, а на втория се разширяваше като колонна галерия в бяло и златно. От замайващата височина на „горното осветление“ висеше огромен сияен златен канделабър.
— Изящно! — каза тихо и доволно госпожа Перманедер, като хвърля поглед на тоя открит и светъл разкош, който за нея означаваше просто мощта, блясъка и тържеството на Буденброкови.
Но после се сети, че беше дошла по тъжна работа, и се запъти бавно към входа за канторите.
Томас беше сам вътре, седеше на мястото си до прозореца и пишеше писмо. Той вдигна очи, като едновременно вдигна и една от светлите си вежди, и подаде ръка на сестра си.
— Добър вечер, Тони. Какво хубаво носиш?
— Ах, не много хубаво, Том!... Слушай, стълбището наистина е великолепно!... Впрочем защо седиш в полумрак и пишеш?
— Да... писмото е бързо. Значи, нищо хубаво. Във всеки случай, хайде да се поразходим из градината, там е по-приятно. Тръгвай!
Като минаваха през хола, от първия етаж се носеше тремолото на цигулково адажио.
— Слушай! — каза госпожа Перманедер, като за миг се спря. — Герда свири. Божествено! О, господи, тази жена... е фея! Как е Хано, Том?
— Сигурно тъкмо вечеря с Юнгман. Неприятно е, че все още не може да ходи както трябва...
— И това ще се оправи, Том, и това ще се оправи! Доволни ли сте от Ида?
— О, как да не сме доволни...
Прекосиха разположения по-назад каменен пруст, като оставиха отдясно кухнята, минаха през една стъклена врата и по две стъпала излязоха в угледната, ухаеща цветна градина.
— Е, какво има? — попита сенаторът.
Беше топло и тихо. Уханията от строго очертаните лехи се носеха във вечерния въздух, а фонтанът, обкръжен от високи лилави перуники, мяташе с кротък ромон струята си към тъмното небе, По което вече блещукаха първите звезди. В дъното малка открита стълба с два ниски обелиска отстрани водеше към издигната, покрита с чакъл площадка, гдето стоеше открит дървен павилион със спусната тента, под която имаше няколко градински стола. Един зид отляво отделяше парцела от съседната градина, отдясно обаче калканът на съседната къща беше обкован изцяло с дървена скара, предназначена с течение на времето да бъде покрита от виещи се растения. Отстрани на откритата стълба и павилиона се виждала няколко храста френско и цариградско грозде, но имаше само едно високо дърво — един чепат орех, извишил се вляво до зида.