Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
С тази загадка се върнал от командировката, а и сега продължавал да мисли върху нея. Неблагодарността на момичетата го наранила дълбоко. Знаеше, че животът е много по-сложен, отколкото го разбираше праволинейният му баща, но бе се оказал още по-сложен. Какво бе длъжен да направи Юра? Да не ги щади? Или да не обръща внимание на тези употребени за втори път марки? Но тогава какъв смисъл би имала цялата му работа?
Баща му повече не го питаше и Юра доволен също мълчеше.
А Павел Николаевич, запознат с още една историйка, недоведена докрай заради неумение, окончателно заключи, че ако човек още в детството си не си изгради устойчив характер, никога после няма да го има. Трудно беше да се сърди народния си син, но го съжаляваше.
Изглежда, се бяха заседели доста, защото Павел Николаевич започна да зъзне, а и много му се искаше да полегне. Поднесе бузата си, за да я целуне сина му, сбогува се с него и се запъти към стаята си.
А в нея вече се водеше оживен разговор. Главният оратор бе останал почти без глас: бе онзи същият философ доцент, представителен като министър, преди време посещаващ стаята им, а после претърпял операция на гърлото и преместен от хирургичното в лъчевото отделение на втория етаж. Отпред, в основата на шията му, имаше някакво метално кръгче, напомнящо на онези, с които се стяга пионерската връзка. Този доцент бе възпитан и предразполагащ човек и Павел Николаевич се стараеше да не го обиди и да не покаже колко много го угнетява токата, пулсираща на шията му. За да говори съвсем тихо, философът трябваше всеки път да слага върху нея пръста си; но обичаше да говори и тъй като бе свикнал с приспособлението, искаше да се възползва от възвърнатата му от операцията възможност да чува гласа си отново.
Сега стоеше в средата на стаята и глухо, но по-високо от шепота, разказваше за натрупаните в дома гарнитури, статуи, вази, огледала от някакъв бивш, голям интендант, отначало докарващ всичко това от Европа, а после купуващ го от различни оказионни магазини, за една от продавачките на които се и оженил.
— И на четиридесет и две години пенсионер! А здравеняк! Ръката си пъхне в полата на шинела и се разхожда като фелдмаршал. А да кажеш, че е доволен от живота си, не е: измъчва го непрекъснато фактът, че неговият бивш командващ армия има къща в Кисловодск от десет стаи, за постоянната температура на която се грижи огняр, и две леки коли.
На Павел Николаевич този разказ му се видя неуместен.
И Шулубин не се засмя. Гледаше другите така, сякаш му пречеха да спи.
— Че е смешно, смешно е — намеси се Костоглотов, — а как…
— А преди няколко дни имаше в областния вестник — спомни си някой от стаята — фейлетон за някакъв, който си построил вила с държавни средства и бил разобличен. И какво? Признал грешката си, дал вилата си за детски дом, не го съдили, а само му направили забележка.
— Другари! — намеси се Русанов. — След като се е разкаял, осъзнал какво е направил, а и предал вилата си за детски дом, защо непременно трябва да се прибягва до крайна мярка?
— Че е смешно, смешно е — повтори Костоглотов, — а как вие ще обясните всичко това от философска гледна точка?
Доцентът протегна едната си ръка, а другата сложи на гърлото си.
— Като остатъци от буржоазното съзнание.
— А защо буржоазното? — не мирясваше Костоглотов.
— А на кое друго? — намеси се и Вадим. Точно днес имаше настроение да чете, а в стаята се очертаваше свада.
Костоглотов се повдигна от странната си поза, сложи главата си на възглавницата, за да вижда и Вадим, и останалите.
— Защото това е резултат от човешката ненаситност, а не от буржоазното съзнание. И преди буржоазията, и след нея ще има ненаситни!
Русанов още не бе легнал. Леко надвесен над Костоглотов, той наставнически каза: