Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Аманда се взираше в шосето, скръстила ръце върху плоската си гръд. Най-сетне проговори, но като че ли на себе си:
— Ти от началото до края му беше опора.
Лизи озадачено я изгледа.
— Какво каза?
— Опора на Скот. И той го знаеше. — Аманда вдигна ръка и погледна червения си белег. После извърна очи към Лизи. — Убий го — каза със смразяващо безразличие. — Все ми е едно.
2.
Лизи преглътна.
— Виж, Манда, нямам ясен план. Действам на автопилот.
— О, не на мене тия! — извика Аманда почти закачливо. — Оставила си съобщения, че ще го чакаш в кабинета на Скот довечера в осем — едно на телефонния секретар и друго при онзи питсбъргски професор, в случай че Дули му се обади. Възнамеряваш да го убиеш — отлично. Даде шанс на ченгетата, нали? — Аманда не даде възможност на Лизи да отговори. — Естествено. Онзи тип е минал под носа им и почти ти е отрязал цицата с отварачката!
След завоя Лизи се озова зад поредния клатушкащ се камион. Пътната обстановка беше като в деня, когато с Дарла се връщаха след настаняването на Аманда в лудницата. Удари спирачки и пак се почувства гузна, че кара боса.
— Скот беше силен.
— А-ха. Само дето е използвал цялата си сила, за да оцелее като дете.
— Какво знаеш по този въпрос? — попита Лизи.
— Нищо. Той никога не разправяше за детството си. Мислиш ли, че не ми правеше впечатление? Може би Дарла и Канти не забелязваха, но аз усещах нещо гнило и Скот беше наясно. Знаехме нещичко един за друг, Лизи. Познавахме се по начина, по който се познават двама души, които не къркат на купон с много пиячка. Мисля, че затова Скот се погрижи за мен. И още нещо.
— Какво?
— По-добре да изпревариш камиона, преди да съм се задушила от газовете.
— Нямам добра видимост.
— Имаш достатъчно добра видимост. Освен това Господ мрази страхливците — още нещо, което хората като нас със Скот прекрасно знаят.
— Манда…
— Изпреварвай! Задушавам се!
— Видимостта наистина…
— Лизи си има гадже! Лизи и Заки на дърво се качили, там се Ц-Е-Л-У…
— Дангалачке, гадна си като повръщано.
— Цуни-гуни по муцуни, по дупето, малка Лизи на полето… — Аманда се смееше.
— Ако нещо изскочи от насрещното платно…
— Първо идва любовта, после идва бракът, първо идва Лизи…
Без да се замисля за евентуалните последици, Лизи даде газ до дупка. Тъкмо когато се изравни с камиона, на отсрещното платно видя друг, който бързо приближаваше.
— Мамка му, искам да се надрусам, сега вече загазихме — изкрещя Аманда. Вече не се кикотеше хрипливо, а се смееше гръмогласно. Лизи също се смееше.
— Дай му да разбере, Лизи!
Беемвето се стрелна напред и се озова обратно на платното си, преди фаталния сблъсък. „Дарла — помисли си Лизи — досега да е надала писъци до възбог.“
— Е — обърна се тя към сестра си, — доволна ли си?
— Да — отговори Аманда, хвана ръката й и я замилва, докато Лизи не отпусна мъртвешката си хватка около волана. — Радвам се, че съм тук, радвам се, че дойде да ме прибереш. Нещо в мен ме подтикваше да остана, от друга страна, ми беше… как да го обясня… мъчно, че не съм си вкъщи. И страшно, че много скоро ще ми е безразлично. Благодаря, Лизи.
— Благодари на Скот. Той е знаел, че ще се нуждаеш от помощ.
— Знаел е същото и за теб. И е знаел — готова съм да се обзаложа, — че само една от сестрите ти е толкова побъркана, за да ти помогне.
Лизи отклони поглед от пътя, за да погледне Аманда в очите.
— Приказвахте ли си със Скот за мен? Говорехте ли си за мен, когато бяхте там?
— Говорехме си. Не помня дали е било тук или там, и не мисля, че има някакво значение. Споделяхме си колко много те обичаме.
Лизи не можа да отговори. Сърцето й преливаше от любов… и скръб. Идваше й да заплаче, но тогава нямаше да вижда пътя. Край на сълзите. Само дето подозираше, че в бъдеще ще има още.
3.
Известно време пътуваха в мълчание. След като отминаха къмпинга „Пигуокит“, шосето опустя. Небето още беше синьо, но трупащите се облаци скриваха слънцето — беше светло, но нямаше сенки, което създаваше странно усещане. След малко Аманда заговори с несвойствена за нея вежливост:
— Щеше ли да се върнеш за мен, ако не ти трябваше съучастник?
Лизи внимателно обмисли отговора си.
— Ще ми се да вярвам.
Аманда целуна нежно дланта й и я постави обратно на волана.
— И на мен ми се ще да вярвам. Особено място е Южнякът. Реален е като този свят и е по-хубав от всичко на този свят, когато си там. Но когато си тук… — Аманда сви рамене и на Лизи й се стори, че движението изразява копнеж. — Тогава е само мечта, изтъкана от лунен лъч.