Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Слезе от седлото и поведе Джейде-ен, за да потърси Ашмодеан, който се бе покрил някъде. След толкова дни, изкарани на седлото, му беше хубаво да повърви. В прохода бяха струпани купчини шатри. Планинските склонове и канари осигуряваха надеждна защита, но айилците въпреки това устройваха стана си така, сякаш очакваха, че ще бъдат нападнати оттам. Беше се опитвал да върви пеш с тях, но само половин ден и отново трябваше да се качи на коня. Достатъчно трудно беше да не изостава дори върху него; ако наложеха още по-бърз ход, можеха да изцедят силите на конете.
Мат също беше слязъл. Клечеше, хванал юздите с една ръка, а с другата стискаше копието с черната дръжка на коленете си и се взираше през зейналите порти. Оглеждаше града и си мърмореше, докато Пипе се мъчеше да опоска един от близките храсти. След първото им влизане в Руйдийн Мат понякога казваше странни неща. На Ранд много му се искаше да го склони да си поговорят за онова, което го е сполетяло, но той продължаваше да отрича, че му се е случило нещо, въпреки медальона с лисичата глава, копието и белега около врата му. Мелиндра, Девата от Шайдо, с която Мат беше тръгнал, стоеше до него и го гледаше, докато не дойде Сюлин и не я подбра за някаква работа. Ранд се зачуди дали Мат знае, че Девите се обзалагат дали Мелиндра ще се откаже от копието заради него. И дали щяла да го научи „да пее“ също така, въпреки че само се засмиваха, когато Ранд ги попиташе какво по-точно означава това.
Звуците на музика го притеглиха към Ашмодеан — той седеше на една гранитна издатина, с арфата на коляното си. Прътът на аленото знаме беше забит в скалистата земя и мулето беше вързано на него.
— Виждате ли, милорд Дракон — подвикна му той весело, — вашият знаменосец изпълнява вярно задълженията си. — Гласът му помръкна и той добави: — Щом това нещо толкова ти трябва, защо не го дадеш на Мат да го носи, или на Лан? Или на Моарейн? Тя би се радвала да ти развява знамето и да ти лъска ботушите. Внимавай с нея — коварна жена е. Когато една жена ти каже, че ще ти се подчинява, при това доброволно, дошло е времето да спиш нащрек и да си пазиш гърба.
— Носиш го ти, защото си избран, господин Джайсин Натаил. — Ашмодеан се сепна и озърна, въпреки че всички останали бяха доста далече от тях и твърде заети, за да го подслушат. А и да чуеха, никой освен тях двамата нямаше да разбере. — Какво знаеш за онези руини горе при снега? Трябва да са от Приказния век.
Ашмодеан дори не си направи труда да вдигне поглед към върхарите.
— Този свят много се е променил от времето, когато… легнах да поспя. — Той леко потръпна. — Това, което знам за нещата тук, го научих след като се събудих. — От арфата му се надигнаха тъжните акорди на „Марша на смъртта“. — Нищо чудно и да са останките от родния ми град. Шорелле беше пристанище.
До залез оставаше може би около час — толкова близо до стръмните планини нощта настъпваше бързо.
— Тази нощ съм твърде уморен за поредната ни дискусия. — Така двамата с Ашмодеан наричаха уроците си, дори когато наоколо нямаше никого. В добавка към упражненията с Лан и Руарк, тези уроци му оставяха малко време за сън, откакто беше напуснал Руйдийн. — Когато си готов, прибери се в шатрата си и ще се видим сутринта. Да не забравиш знамето. — Наистина нямаше кой друг да носи това проклето нещо. Може би щеше да намери някой в Кайриен.
Докато се обръщаше да си тръгне, Ашмодеан дръпна фалшив акорд и попита:
— Без никакви парещи мрежи, оплетени около шатрата ми тази нощ? Да не би най-сетне да си започнал да ми вярваш?
Ранд го погледна през рамо.
— Вярвам ти като на брат. До деня, в който ми измениш. За това, което си направил, имаш честната ми дума, в отплата за уроците ти, и сделката е по-добра, отколкото заслужаваш, но в деня, в който се обърнеш срещу мен, ще я скъсам и ще я заровя… заедно с теб. — Ашмодеан отвори уста, но Ранд го изпревари. — Това го казвам аз, Натаил. Ранд ал-Тор. Хората на Две реки не обичат тези, които се опитват да забият нож в гърба им.
Раздразнен, той дръпна поводите на коня си и продължи преди другият мъж да успее да му отвърне нещо. Не беше сигурен дали Ашмодеан си мисли, че един осъден на смърт се опитва да му се наложи, но не биваше да позволява да му подхвърля и най-малкия намек. Ашмодеан бездруго беше достатъчно сигурен, че каузата му е загубена; ако започнеше да мисли, че Ранд не държи разума си под пълен контрол, че може би започва да полудява, Отстъпникът тутакси щеше да го изостави, а трябваше да научи от него още толкова много неща…