Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Като че ли пътниците идват от Еркинланд — довърши Саймън.
— Да — каза Бинабик, малко троснато. — Но може да са търговци или поклонници. — Той се огледа. — Къде изчезна Куантака?
Саймън се намръщи. Можеше да познае кога някой увърта.
— Добре. Може да са всякакви… но ти бе този, който определяше темпото вчера. Ще изчакаме ли да се убедим с очите си дали са търговци, или са ровещите същества? — Шегата прозвуча съвсем не на място и загорча в устата му.
— Важното е човек да не е глупак — изсумтя Бинабик с отвращение. — Богханик — букените — не палят огньове. Те ненавиждат светлината. Не, няма да чакаме лагеруващите край огъня да ни настигнат. Тръгваме към гората, както ти казах. — Той посочи. — От другата страна на хълма ще можем да ги видим.
Храсталакът зад тях запука и двамата скочиха изненадани. Беше Куантака — тичаше надолу по склона, с нос ниско наведен до земята. Когато стигна до тях, побутна ръката на Бинабик и той я почеса зад ушите.
— Куантака е във весело настроение — усмихна се тролът и се видяха жълтите му зъби. — След като имаме преднина от цял един ден, с гъсти облаци, които ще скрият дима от лагерния огън, смятам, че поне можем да си устроим прилично угощение, преди да потеглим отново. Какво мислиш?
Саймън се опита да изглежда сериозен.
— Бих хапнал нещо… щом трябва. Щом наистина мислиш, че е важно…
Бинабик се вторачи в него, опитвайки се да прецени дали Саймън наистина има нещо против да закусят, и момчето едва сдържа смеха си.
„Защо се държа като идиот? — помисли си той. — Ние сме в ужасна опасност и положението ни няма да се подобри скоро“.
Повече не можеше да се сдържа при вида на объркания Бинабик и избухна в смях.
„Е — каза си, — човек не може да се тревожи непрекъснато“.
Саймън въздъхна доволно и позволи на Куантака да вземе остатъка от месо на катеричка от пръстите му. Учуди се на деликатността на огромните й зъби.
Огънят бе малък, тъй като тролът не искаше да поема излишен риск да ги забележат. Тънка струя дим се извиваше нагоре и вятърът я разнасяше по склона.
Бинабик четеше ръкописа на Моргенес, който беше разопаковал с позволението на Саймън.
— Надявам се да запомниш — каза тролът, — че не бива да опитваш това с никой друг вълк.
— Разбира се. Учудвам се колко е опитомена.
— Не е опитомена — натърти Бинабик. — Тя има споразумение на честта с мен, а това ще рече и с моите приятели.
— Чест? — лениво попита Саймън.
— Сигурен съм, че знаеш тази дума, още повече че тя доста често се употребява в южните земи. Чест. Мислиш, че такова нещо не може да съществува между човек и звяр? — Бинабик му хвърли рязък поглед, после продължи да прелиства ръкописа.
— Ами напоследък не мисля за нищо — каза безгрижно Саймън и се наведе, за да почеше рошавата брадичка на Куантака. — Просто се стремя да оцелея и да стигна до Наглимунд.
— Много го увърташ — измърмори Бинабик, ала не продължи темата. За известно време на склона се чуваше само шумоленето на пергамента. Утринното слънце започна да се издига в небето.
— Ето — каза накрая Бинабик, — чуй това. Ех, Дъще на планините, сега, когато чета словата му, Моргенес ми липсва още повече. Знаеш ли за Нарулах, Саймън?
— Разбира се. Там крал Джон разбил набанците. В замъка има врата, цялата покрита с гравюри, отразяващи битката.
— Прав си. Та тук Моргенес пише за битката при Нарулах, където Джон за пръв път се срещнал с известния сър Камарис. Да ти го прочета ли?
Саймън потисна пристъпа си на ревност. Напомни си, че докторът не е написал ръкописа си единствено за негово ползване.
— „… така че решението на Ардривис — според някои смело, според други арогантно — да се срещне с новоизпечения северен крал в равното поле на Средните тритинги, пред езерото Мирме, се оказало катастрофално. Ардривис изтеглил основните си сили в Онестринския проход — тесен път между планинските езера Адне и Клоду…“
— Това, за което говори Моргенес — обясни Бинабик, — е, че Ардривис, императорът на Набан, не вярвал, че Джон ще тръгне срещу него с голяма войска толкова надалеч от Еркинланд. Ала островитяните пердруинци, които винаги са били в сянката на Набан, сключили тайно споразумение с Джон да се присъединят към него. Крал Джон разбил армията на Ардривис: нещо, което гордите набанци смятали за невъзможно. Разбираш ли?