Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Отвори уста да каже нещо, ала преди да заговори, Саймън също чу звука: слаб, неясен, усилващ се и стихващ, сякаш ято крякащи гъски летеше високо над главите им, далеч над облаците. Не изглеждаше обаче, че шумът идва от небето — по-скоро сякаш долиташе откъм дългата падина между гората и хълмовете, макар Саймън да не беше сигурен дали от север, или от юг.
— Какво… — започна той. Куантака изскимтя пак и разтърси глава, сякаш звукът дразнеше ушите й. Тролът сложи малката си кафява ръка зад ухото си и се заслуша за момент, после отново нарами торбата си и направи знак на Саймън да го последва към неясната линия на гората.
— Мисля, че са хрътки — каза той. Вълчицата подтичваше около тях, приближаваше се и после отново изчезваше. — Струва ми се, че са все още далеч, на юг от хълмовете… във Фростмарч. Във всеки случай, колкото по-бързо навлезем в гората, толкова по-добре.
— Сигурно — каза Саймън; крачеше бързо и тролът трябваше да подтичва, за да поддържа темпото. — Ала не ми прилича на лай на обикновени хрътки…
— Това — запъхтяно промълви Бинабик — си мисля и аз… И затова трябва да вървим колкото се може по-бързо.
Саймън се замисли върху думите на Бинабик и почувства как някаква студена ръка сграбчва сърцето му.
— Стоп! — каза той и спря.
— Какво правиш? — изсъска малкият мъж. — Все още са далеч, но…
— Извикай Куантака. — Саймън стоеше спокойно на мястото си. Бинабик се вторачи в него, после изсвири на Куантака, която вече тичаше към тях.
— Надявам се, че ще ми обясниш… — започна тролът, но Саймън посочи вълчицата и каза:
— Яхни я! Хайде, качвай се! Ако трябва да побързаме, аз мога и да тичам, ала твоите крака са твърде къси.
— Саймън — каза Бинабик, с присвити от гняв очи. — Аз съм тичал по стръмните склонове на Минтахок още когато си бил бебе…
— Но тук е равнина. Моля те, Бинабик, сам каза, че трябва да бързаме!
Тролът го изгледа, после цъкна с език на Куантака и тя легна по корем на рядката трева. Бинабик прехвърли крак през широкия й гръб и се настани върху нея, използвайки гъстата козина на врата й като седло. Изцъка отново и вълчицата се изправи, първо на предните си крака, после на задните. Бинабик се олюля на гърба й.
— Напред, Куантака! — рязко каза той и тя хукна. Саймън също побягна с дълги скокове. Не чуваха никакъв звук, освен шума от собствения си бяг, ала споменът за далечния вой на хрътките накара Саймън да настръхне. Тъмното лице на Алдхеорте все повече му заприличваше на гостоприемната усмивка на приятел. Бинабик се приведе ниско до врата на Куантака и дълго не погледна към Саймън.
Тичаха мълчаливо. Накрая, когато неясното сиво слънце вече докосваше върховете на хълмовете, стигнаха първите дървета — стройни брези, като белолики прислужнички, посрещащи гости в къщата на своя мрачен стар господар.
Навлязоха сред дърветата. Меката шума заглушаваше стъпките им и те тичаха мълчаливо като привидения сред редките дървета. През клоните проникваха снопове светлина и в тях блещукаха прашинки.
Саймън бързо отпадаше, потта се стичаше по лицето и шията му на мръсни вадички.
— Трябва да навлезем по-навътре — извика му Бинабик от гърба на Куантака. — Скоро ще се стъмни. Тогава ще си починем.
Саймън не каза нищо, а само напрегна сили; въздухът изгаряше дробовете му.
Когато накрая момчето премина в несигурно подтичване, Бинабик скочи от гърба на вълчицата и затича редом с него. Слънцето се плъзгаше над стволовете на дърветата, шумата под тях тъмнееше, а дървесните корони се къпеха в смътен ореол, като цветните прозорци на катедралата в Хейхолт. Саймън се препъна в един камък. Бинабик успя да го улови за лакътя и го задържа.
— Седни сега каза тролът. Саймън безмълвно се отпусна на земята и почувства как рохкавата почва потъва под него. Малко по-късно пристигна и Куантака. След като подуши наоколо, тя клекна и започна да облизва потта от шията на Саймън. Езикът й го гъделичкаше, ала той бе твърде изморен, за да я пропъди.
Бинабик приклекна и започна да изследва мястото. Бяха по средата на полегат склон, в основата на който се виеше кално поточе с тъмна ивица вода, ромоляща в средата.
— Когато успокоиш дишането си, мисля, че трябва да се преместим ей там. — Тролът посочи с пръст едно място малко по-нагоре, където се издигаше голям дъб; могъщият му коренак беше прогонил джунглата на другите дървета, така че около масивния му ствол имаше чисто пространство в радиус от един хвърлей. Саймън кимна, все още задъхан. След малко се изправи с мъка и двамата с малкия мъж тръгнаха нагоре по склона към дървото.